В сряда вечерта Кон Боланд позвъни, за да разкаже една весела история.
— Как си, Менсън, момчето ми? Горе главата, нали? Само така! Мислех си, че може би ще те интересува — когато нашата Мери се връщала тая вечер от магазина на Ларкин, тогава една от ония превзети продавачки на знаменца й предложила памфлет — ония дивотии за жестокостта, дето ги разпространяват срещу теб. И знаеш ли, ха-ха, и знаеш ли какво направила нашта смела Мери? Хваща тя памфлета и го разкъсва на парчета. После хваща дамата, продавачката на знаменца, за ушите, хвърлила й шапката настрани и й казала… ха-ха! Какво мислиш, че казва нашта Мери? „Щом ви е толкова зор за жестокостта, ще я получите от мен!“
Физическа разправа бе предлагана и от други също така верни като Мери.
Въпреки че районът на Андрю твърдо стоеше зад него, около източната манипулационна се бе формирал блок на обратното становище. В кръчмите избухваха боеве между привържениците на Андрю и неговите врагове. В четвъртък вечерта Франк Дейвис дойде в кабинета леко раздърпан, за да уведоми Андрю, че счупил главите на двама пациенти на Оксбъроу, щото казвали, че нашият човек бил кръвожаден касапин!
Оттогава доктор Оксбъроу минаваше край Андрю с твърда стъпка и поглед, вперен някъде много надалеч. Беше известно, че той открито работи с преподобния Пари срещу своя нежелан колега. Ъркюхарт се връщаше от Масонския клуб с тлъсти християнски коментари, от които може би най-хубавият беше: „Защо трябва който и да е доктор да убива живите божии създания?“
Сам Ъркюхарт нямаше какво много да каже. Но веднъж, като се вглеждаше в затвореното напрегнато лице на Андрю, той заяви:
— Дявол да го вземе! Когато бях на вашата възраст, и аз бих се радвал на кавга като тази. Но сега, дявол да го вземе, подозирам, че остарявам.
Андрю не можеше да не си помисли, че Ъркюхарт не го разбира. Той далеч не се радваше на „кавгата“. Чувстваше се изморен, раздразнен, загрижен. Трескаво се питаше цял живот ли ще трябва да пробива каменни стени с чело. И все пак, въпреки намалената жизненост, имаше силното желание да покаже правотата си, да бъде открито оправдан пред шушукащия град.
Най-после седмицата измина и в събота следобед Комитетът се събра за това, което в дневния ред беше наречено „дисциплинарно проучване на доктор Менсън“. В стаята на Комитета не остана празно място, а вън на площада чакаха групи хора, когато Андрю влезе в канцеларията и се изкачи по тясната стълба. Чувстваше, че сърцето му бие бързо и силно. Бе си казал, че трябва да бъде спокоен и твърд. Вместо това, когато седна на същия стол, който му предложиха преди пет години, когато кандидатстваше за мястото, той бе скован, с пресъхнало гърло, нервен.
Събранието започна не с молитва, както би могло да се очаква от лицемерната набожност, с която опозицията бе провела своята кампания, а с огнена реч на Ед Ченкин.
— Аз ще изнеса всички факти по този случай пред членовете на Комитета — каза Ченкин, като скочи. Той продължи с гръмогласна реч, в която изброи оплакванията: доктор Менсън няма никакво право да върши подобна работа. Това е работа, вършена във време на Комитета, работа, вършена, когато му се плаща да върши работа на Комитета, и при това работа, вършена в къща, собственост на Комитета. Отгоре на всичко това е вивисекция или неин близък родственик. И всичко това е ставало без необходимото разрешение и представлява сериозно нарушение на закона!
Тук Оуен бързо се намеси:
— Що се отнася до тази последна точка, трябва да уведомя Комитета: ако се съобщи, че доктор Менсън не си е осигурил това разрешение, всички последици ще понесе Дружеството за медицинска помощ като цяло.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — запита Ченкин.
— Понеже е наш помощник — държеше на своето Оуен, — ние отговаряме пред закона за доктор Менсън!
Последва одобрителен шум и викове:
— Оуен е прав! Не ни трябват неприятности на Дружеството. Нека си остане между нас.
— Добре, ще минем и без това идиотско разрешение — изръмжа Ченкин, който още стоеше прав. — В другите обвинения има достатъчно основания, за да обесиш, когото искаш.
— Точно така! Точно така! — извика някой отзад. — А онова лято преди три години, когато всеки ден се измъкваше с мотора си до Кардиф?
— Той не дава лекарства — чу се гласът на Лен Ричардз. — Можеш да чакаш цял час пред кабинета му и да не ти даде никакво лекарство.