Докато Андрю отпиваше от вареното мляко и жадуваше за информация относно работата си, Джил, приятно усмихнат, говореше за времето, за Бретания, за пенсионната система на чиновниците, за ползата от пастьоризацията. След това стана и поведе Андрю към стаята му.
Това също беше уютна, постлана с килим слънчева стая с чудесен изглед към реката. Голяма тлъста муха отегчително и тъжно бръмчеше в стъклото на прозореца.
— Избрах я за вас — каза любезно Джил. — Трябваше да се понареди. Има открита камина, ще видите — много приятна през зимата. Надявам се, че ви харесва?
— Да, стаята е чудесна, но…?
— Сега ще ви запозная с вашата секретарка, госпожица Мейсън. — Джил почука, отвори една съседна врата, зад която беше госпожица Мейсън, хубаво поостаряло момиче, чисто и спокойно, седнало на малко бюро. Госпожица Мейсън остави настрана своя „Таймс“ и стана.
— Добро утро, госпожице Мейсън.
— Добро утро, господин Джил.
— Госпожице Мейсън, запознайте се с доктор Менсън.
— Добро утро, доктор Менсън.
Андрю почувства как леко започна да му се вие свят от тези поздравления, но се мобилизира и се включи в разговора.
Пет минути по-късно, когато Джил най-любезно се измъкваше, той окуражително каза на Андрю:
— Ще ви изпратя някои книжа.
Книжата пристигнаха, носени нежно от Стивънс. Освен талантите си в областта на препечените филийки и млякото, Стивънс беше най-добрият носач на книжа в сградата. Всеки час той влизаше в кабинета на Андрю, прегърнал документи, които с любов поставяше на бюрото, където с лакирани букви бе написано „непрегледано“, докато погледът му тревожно търсеше да намери нещо за изнасяне край табелката „прегледани“. Когато там нямаше нищо, Стивънс беше страшно нещастен. При такъв печален случай той съкрушен се измъкваше навън.
Смаян, объркан, раздразнен, Андрю препускаше през папките — протоколи от минали заседания на Комисията, тъпи, отегчителни, маловажни. Тогава се обърна с надежда към госпожица Мейсън, но госпожица Мейсън, която бе дошла, както тя обясни, от Отдела за проучване на замразеното месо при Министерството на вътрешните работи, се оказа твърде ограничен източник на просветление. Каза му, че тук се работи от десет до четири. Разказа за хокейния отбор на учреждението — „Дамската единайсеторка, разбира се, доктор Менсън“, — на който тя беше заместник-капитан. Попита го дали би желал да прегледа нейния „Таймс“. Погледът й го призоваваше да бъде спокоен.
Но Андрю не беше спокоен. Пълен със сили след ваканцията, жадуващ за работа, той започна неспокойно да крачи по килима на Управлението на строежите. Раздразнен, погледна към реката, където надолу-нагоре се движеха влекачи, а срещу течението плаваха дълга редица шлепове, пълни с въглища. След това отиде при Джил.
— Кога ще започна?
Джил подскочи, учуден от остротата на въпроса.
— Скъпи мой, така ме стреснахте. Мислех си, че съм ви дал достатъчно книжа, за да се занимавате цял месец. — Той погледна часовника си. — Хайде, време е за обед.
Над чинията с варената писия Джил тактично обясни на Андрю, който се бореше с една овнешка пържола, че следващото събрание на Комисията няма и не може да се състои преди осемнайсети септември, че професор Чалис е в Норвегия, доктор Морис Гедсби в Шотландия, сър Уилям Диуор, председател на Комисията — в Германия, а непосредственият шеф на Андрю, господин Блейдз — във Фринтън със семейството си.
Вечерта Андрю се прибра при Кристин напълно объркан. Мебелите им бяха още на склад и за да имат време да потърсят и намерят подходящ дом, бяха наели за един месец малък мебелиран апартамент в Ърлз Корт.
— Можеш ли да си представиш, Крис! Те дори не са готови за мен. Имам цял месец, през който ще пия мляко, ще чета „Таймс“ и някакви глупави папки — о, и ще имам дълги интимни разговори за хокей с малката Мейсън.
— Ако нямаш нищо против, запази своите разговори за своята собствена малка. О, мили, тук наистина е чудесно. След Аберлоу. Следобед излязох на малка експедиция до Челси. Открих къде е домът на Карлайл и галерията „Тейт“. Намислила съм, толкова прекрасни неща съм намислила да направим. Можем за едно пени да отидем с корабче до Кю. Помисли си само за градините, мили. А другия месец в Албертхол ще гастролира Крайслер. А и освен това трябва да видим Мемориала, да разберем защо всички му се присмиват. И един театър от Ню Йорк представя една пиеса. И няма ли да бъде чудесно, ако някой ден се срещнем, за да обядваме заедно? — Тя му протегна малката си трепереща ръка. Рядко я беше виждал така развълнувана. — Мили, хайде да излезем и да хапнем. На нашата улица има един руски ресторант. Изглежда добър. После, ако не си много уморен, можем…