— Чакай де — протестираше той, докато тя го водеше към вратата. — Мислех, че по-разумният член на това семейство си ти. Но повярвай ми, Крис, след „работата“ ми през този първи ден бих могъл да издържа доста напрегната вечер.
На другата сутрин той прочете всички папки върху бюрото си, подписа ги и към единайсет вече беснееше из стаята. Но скоро клетката стана твърде малка за него и озлобен тръгна да изучава зданието. То беше безинтересно, като морга без трупове, докато на таванския етаж не се озова в дълга стая, полунаредена като лаборатория, където, седнал на сандък, в който преди е имало сяра, един млад човек с дълга мръсна бяла престилка печално си режеше ноктите на ръцете, цигарата му правеше още по-жълта никотиновата ивица върху горната му устна.
— Здравейте! — каза Андрю.
Моментна пауза, след която другият с безразличие отговори:
— Ако сте се загубили, асансьорът е третата врата вдясно.
Андрю се облегна на масата за опити и извади цигара от пакета си. Попита:
— Тук не сервирате ли чай?
За пръв път младият човек повдигна глава със синкавочерна и гладко вчесана коса, която беше в абсолютен разрез с вдигната яка на мръсното му сако.
— Само на белите мишки — отвърна той заинтересован. — Чаените листенца са извънредно хранителни за тях.
Андрю се засмя, може би защото шегаджията беше пет години по-млад от него. Той обясни:
— Казвам се Менсън.
— Така си и мислех. Значи, дойдохте да се присъедините към забравените. — След кратко мълчание: — Аз съм доктор Хоуп. Поне си мислех, че така се казвам. Сега напълно определено съм не хоп, ами гроб.
— Какво правите тук?
— Един господ знае. И Били Копчалъка, т.е. Диуор! Понякога седя тук и си мисля. Но през по-голямата част от времето седя. От време на време ми пращат парчета от разкъсани миньори и ме питат каква е причината за експлозията.
— А вие казвате ли им? — вежливо попита Андрю.
— Не — грубо каза Хоуп. — Баламосвам ги!
И двамата се почувстваха по-добре след тази недопустима вулгарност и отидоха да обядват заедно. Отиването на обед — обясни доктор Хоуп, е единственото нещо през деня, което му помага да не загуби разума си. Хоуп обясни и други неща на Менсън. Той беше завършил със стипендия от Кеймбридж през Бирмингам, което вероятно — засмя се той — обяснява честата липса на добър тон. Поради настоятелните искания на професор Диуор бил разпределен в Комисията. Тук нямаше какво да прави, освен чисто механична работа, която всеки лаборант би могъл да свърши. Той каза, че бавно, но сигурно полудява от безгрижието и инертността на Комисията, която сбито наричаше Радостта на маниака. Както в повечето случаи при научната работа в страната, положението в Комисията беше такова: работата контролира събрание от изтъкнати имена, които са твърде заети със собствените си специални теории и караниците помежду си, за да бутнат колата в една или друга посока. Бяха дърпали Хоуп наляво и надясно, бяха му казвали какво да прави, вместо да го оставят да прави това, което иска, и с тези прекъсвания той не можеше да се похвали, че е работил шест месеца едно и също нещо.
С няколко думи той обрисува ръководството на Радостта на маниака. Сър Уилям Диуор, дърдорещия и лекомислен деветдесетгодишен председател, той наричаше Били Копчалъка поради склонността на сър Уилям да забравя някои важни копчета от своя тоалет разкопчани. Както съобщи Хоуп, старият Били Копчалъка бил председател на почти всички научни комисии в Англия. Освен това той изготвял онези дивашки популярни беседи „Наука за децата“ по радиото.
След това идваше професор Хуини, известен на своите студенти като Крантата; Чалис, който не беше лош, когато забравяше да играе ролята на Рабле—Пастьор—Чалис; и доктор Морис Гедсби.
— Познавате ли Гедсби? — попита Хоуп.
— Срещал съм се с господина. — Андрю разказа за своя изпит.
— Такъв е нашият Морис — каза горчиво Хоуп. — При това той е такъв проклет, дребен нахалник. Навсякъде се вре. Тия дни ще се вмъкне и в Кралското медицинско дружество. Чиста проба разбойник. Но научната работа не го интересува. Интересува се само от себе си. — Хоуп изведнъж се разсмя. — Робърт Аби веднъж добре го нареди. Гедсби искал да влезе в „Рамстейк клуб“ — това е една от ония къщи, дето ходят да обядват, и при това доста прилична! Е, и Аби, който е важна клечка, обещал да направи всичко възможно за Гедсби, макар че един господ знае защо. Както и да е, седмица по-късно Гедсби срещнал Аби. „Приет ли съм?“ — попитал той. „Не — казал Аби, — не сте.“ „За бога — развълнувал се Гедсби, — да не са гласували против мен?“ „Гласуваха — казал Аби. — Слушайте, Гедсби! Виждали ли сте някога през живота си порция черен хайвер?“ — Хоуп се облегна в стола си и гръмогласно се засмя, Малко по-късно той добави: — Аби между другото също е в Комисията. Той е човек на място. Но е твърде умен, за да идва прекалено често.