Това беше първият от многото обеди, когато Андрю и Хоуп бяха заедно. Въпреки ученическия си хумор и навика да недоволства, Хоуп беше богато надарен с ум. В непочтителността му се чувстваше нещо здраво. Андрю усещаше, че някой ден той би могъл да направи нещо. И наистина, когато беше сериозен, Хоуп често изразяваше желанието си да се върне към истинската работа, която бе планирал за себе си — изолирането на гастритни ензими.
От време на време с тях идваше да обядва и Джил. Характеристиката на Хоуп за Джил беше „добро малко яйце“. Макар и горд със своите трийсет години държавна служба — той бе се издигнал от писар като момче до началник, — Джил беше под средното човешко равнище. В службата работеше като добре смазана, бързо подвижна малка машина. Пристигаше от Сънбъри с един влак всяка сутрин и се връщаше, освен ако не биваше „задържан“, със същия влак всяка вечер. В Сънбъри имаше съпруга и три дъщери, както и малка градина, в която отглеждаше рози. На пръв поглед беше толкова типичен, че би могъл да служи като идеалния пример на представител на заможната средна класа от предградията. И все пак отдолу съществуваше един истински Джил, който обичаше Ярмут зиме и винаги прекарваше там отпуската си през декември; който вярваше в една странна своя библия, която знаеше почти наизуст — една книга, наречена „Али Баба“; който — член на Дружеството за защита на животните от петнайсет години — беше направо влюбен в пингвините от зоологическата градина.
Веднъж Кристин обядва заедно с тях. Джил надмина себе си в усилията да потвърди любезността, присъща на службата. Дори Хоуп се държа възхитително добре. Той сподели с Андрю, че след като видял госпожа Менсън, е по-малко вероятен кандидат за усмирителна риза.
Дните минаваха. Докато Андрю чакаше събранието на Комисията, Кристин и той откриваха Лондон. Отидоха с параходче до Ричмънд. Случи им се да посетят един театър на име Олд Вик. Запознаха се с ветреца на Хемстед Хиит, с чара на кафенето, отворено в полунощ. Разхождаха се по Роу и гребяха с лодка по Серпантините. Откриха измамите на Сохо. И когато вече не се налагаше да изучават картите на метрото, преди да влязат в тунела, почувстваха се лондончани.
Глава втора
На осемнайсети септември следобед най-после Комисията се събра. Седнал до Джил и Хоуп, Андрю наблюдаваше как членовете влизат един по един в дългата, с позлатени корнизи стая на Комисията. Хуини, доктор Ланслот Дод-Кентърбъри, Чалис, сър Робърт Аби, Гедсби и накрая самият Били Копчалъка — Диуор.
Преди влизането на Диуор Аби и Чалис размениха по някоя дума с Андрю — Аби тихо, а Чалис с артистично избухване на радост, — поздравиха го с назначението. А когато влезе, Диуор се обърна към Джил и възкликна със своя характерен фалцет:
— Къде е нашият нов медицински служител, господин Джил? Къде е доктор Менсън?
Андрю стана, смутен от вида на Диуор, който надминаваше дори и описанието на Хоуп. Били беше нисък, прегърбен и космат. Носеше стари дрехи, жилетката му беше изпокапана на много места, зеленикавото му сако бе пълно с книжа, памфлети и меморандуми на десетки различни дружества. Нищо не извиняваше Били, защото той имаше много пари и дъщери, една от които бе омъжена за пер-милионер, но сега той приличаше, както винаги, на пренебрегнат стар маймун.
— Имаше един Менсън през 1880 година, заедно бяхме на Куинз роуд — изписка доброжелателно той в знак на приветствие.
— Това е той, сър — измърмори Хоуп, за когото изкушението бе твърде голямо.
Били го чу.
— Откъде знаете, доктор Хоуп? — премига той вежливо под поставеното на края на носа му пенсне със стоманена рамка. — По това време вие не сте били дори в пелени. Ха! Хи! Хи!
Той отмина, като се кискаше, и зае мястото си начело на масата. Нито един от колегите му, които вече бяха седнали, не му обърна внимание. Част от процедурата в тази Комисия беше гордо пренебрегване на съседа. Но това не обърка Били. Той измъкна сноп книжа от джоба си, пи глътка вода от гарафата, взе един малък чук от масата пред себе си и силно удари по нея.
— Господа, господа! Господин Джил сега ще прочете протокола.
Джил, който работеше като секретар на Комисията, бързо започна да чете протокола на последното заседание, докато Били, който не обръщаше никакво внимание на това дърдорене, ровеше из книжата си и от време на време доброжелателно поглеждаше към Андрю, когото все още смътно свързваше с онзи Менсън от Куинз роуд през 1880 година.