Когато се връщаше у дома от брега на Темза, той се хвана, че със завист разглежда медните плочки, закачени пред домовете на лекарите. Често спираше, наблюдаваше как пациент се качва до вратата, натиска звънеца и влиза, а после, докато замечтан продължаваше нататък, си представяше следващата сцена, въпросите, бързото изваждане на стетоскопа, цялата вълнуваща наука на диагностицирането. Той също беше доктор, нали? Поне едно време…
Към края на май, зает със същите мисли, той вървеше по Оукли стрийт в около пет часа следобед, когато внезапно видя тълпа хора, събрали се около паднал на паважа човек. В канавката отстрани имаше един смачкан велосипед, а почти върху него един накриво спрял товарен камион.
Пет секунди по-късно Андрю беше в центъра на тълпата и гледаше ранения, чиято кръв изтичаше от дълбоката рана в слабините. Край пострадалия бе коленичил полицай.
— Моля! Пуснете ме. Аз съм лекар.
Полицаят, който без успех се мъчеше да сложи турникет, го погледна объркано.
— Не мога да спра кървенето, докторе. Много е високо.
Андрю видя, че е невъзможно да се използва турникет, раната бе твърде високо в слабините и кръвоизливът можеше да бъде смъртоносен.
— Станете — каза той на полицая. — Сложете го по гръб. После изправи ръка, наведе се и натисна с юмрук корема на човека над коремната аорта. Цялата тежест на тялото му, прехвърлена по такъв начин върху този голям кръвоносен съд, веднага спря кръвоизлива. Полицаят махна шлема и си изтри челото. Пет минути по-късно пристигна линейката. Андрю влезе заедно с пострадалия.
На другата сутрин звънна в болницата. Дежурният хирург отговори кратко, както се отговаря в такива случаи:
— Да, да, добре е. Ще се оправи. Кой се интересува?
— О — смънка Андрю в уличната телефонна кабина, — никой.
Точно това съм аз — помисли той горчиво. Никой, който нищо не прави и никъде не отива. Търпя до края на седмицата, после тихо, без шум, връчи оставката си на Джил, за да я предаде на Комисията.
Джил беше развълнуван, но призна, че отдавна предчувствал това тъжно събитие. Той произнесе малка стегната реч, която завърши по следния начин:
— В крайна сметка, скъпи мой, разбрах, че вашето място е, ако мога да си послужа с това военно сравнение, не в базата, а на предната линия, заедно с бойците.
Хоуп каза:
— Не слушай този отглеждащ рози любител на пингвини! Имаш късмет. И аз ще те последвам, ако не полудея. Само да ми изтекат трите години.
Андрю не узна нищо за дейността на Комисията по въпроса за вдишването на праха, докато няколко месеца по-късно лорд Ънгър не повдигна драматично въпроса в парламента, цитирайки свободно медицински данни, предоставени му от доктор Морис Гедсби.
Гедсби бе наречен в печата хуманист и велик лекар. Същата година силикозата бе включена в списъка на професионалните заболявания.
Книга четвърта
Глава първа
Започнаха да търсят пациенти. Това беше гадна работа — с върхове на безумни надежди, последвани от още по-безумно отчаяние. Тормозен от чувството, че е претърпял три провала — така поне разглеждаше Андрю последователното напускане на Бленли, Аберлоу и Комисията, — той мечтаеше най-после да докаже на какво е способен. Но общият им капитал, увеличен през последните месеци чрез старателно спестяване, когато той имаше сигурна заплата, не надхвърляше шестстотин лири. Въпреки че посещаваха медицинските агенции и опитваха всяка възможност, предложена в колоните на вестник „Ланцет“, явно беше, че тази сума едва ли е достатъчна за купуването на клиентела в Лондон.
Никога нямаше да забравят първата си делова среща. Доктор Брент от Кадоган Гардънс се оттегляше и предлагаше хубава сбита практика, подходяща за добре квалифициран джентълмен. На пръв поглед възхитителен шанс. Едно екстравагантно такси — поради опасенията им, че някой по-бързо ще грабне кокала — ги откара при доктор Брент, който се оказа беловлас, приятен, почти миниатюрен човечец.
— Да — каза скромно доктор Брент, — мястото е добро, къщата също. За преотстъпката ще искам само седем хиляди лири. Ще изкара още четирийсет години, а наемът за земята е само триста лири годишно. Колкото за практиката, мисля както обикновено — двугодишния среден доход. Е, какво ще кажете, доктор Менсън?
— Много добре! — кимна тежко Андрю. — Ще ме препоръчате на пациентите, нали? Благодаря ви, доктор Брент. Ще го обсъдим.
Обсъдиха положението над чаша чай за по три пени в „Бромптън роуд лайънс“.