— Седем хиляди за преотстъпката! — Андрю късо се изсмя. Вдигна шапката над челото си и постави лакти на мраморната маса. — Доста е идиотско, Крис. Как тия старци се държат със зъби и нокти. И не можеш ги откърти, ако нямаш пари. Не е ли това проклятието на нашата система? Но колкото и гнила да е, аз я приемам. Само почакай! Отсега нататък ще се заема с въпроса за парите.
— Дано се откажеш — усмихна се тя. — Може да се каже, че сме сравнително щастливи и без тях.
— Няма да говориш така, когато запеем из улиците. Чек, моля, госпожице.
Поради своите високи титли той търсеше практика, която да не е свързана със застрахователни дружества и приготовляване на лекарства. Искаше да е свободен от тиранията на картите. Но с изминаването на седмиците вече беше готов на всичко, което предлагаше някакъв шанс. Оглеждаше райони за практика в Тълс Хил, Айлингтън, Брикстън и дори един в Кемдън Таун — покривът на манипулационната там течеше. Стигна до дълга дискусия с Хоуп, който го убеди, че при този малък капитал планът да наеме накрая някоя малка къща, да окачи табелката си и да разчита на щастието е равносилен на самоубийство.
И тогава, след два месеца, когато се бяха отчаяли, небето изведнъж се смили и разреши на стария доктор Фой да умре безболезнено в Падингтън. Некрологът за доктор Фой — четири реда в „Медикъл джърнал“ — привлече вниманието на Андрю. Вече загубили надежда, отидоха и на Чесбъроу терас 9. Видяха къщата — висока, оловносива гробница с манипулационна от едната страна и тухлен гараж отзад. Запознаха се с книжата, от които личеше, че доктор Фой е печелел може би около петстотин лири годишно, главно от прегледи с даване на лекарства, при хонорар три шилинга и шест пенса. Разговаряха с вдовицата, която срамежливо ги увери, че практиката на доктор Фой е сигурна, а някога е била чудесна, с голям брой „добри пациенти“, които идвали „през предния вход“. Благодариха й и излязоха без ентусиазъм.
— И все пак не знам — тревожеше се Андрю. — Пълно е с недостатъци. Мразя аптекарството. Районът е лош. Забеляза ли тия мухлясали пансиони в съседство? Но все пак е на границата на приличен район. При това ъглово положение. И главна улица. И почти на нашата цена. Година и половина изплащане. Много мило беше от нейна страна да каже, че ще ни остави мебелите от кабинета и манипулационната и всичко готово да се нанасяме — това са предимствата на практиката, когато предишният лекар е починал. Какво ще кажеш, Крис? Сега или никога. Да опитаме ли?
Кристин го погледна със съмнение. За нея Лондон бе загубил очарованието на откритието. Тя обичаше природата, а сега сред това сиво обкръжение се стремеше към нея с цялото си сърце. И все пак той така силно желаеше да има практика в Лондон, че тя нямаше сърце дори да се опитва да го разубеждава.
Бавно кимна.
— Щом искаш, Андрю.
На другия ден той предложи на адвокатите на госпожа Фой шестстотин лири вместо исканите седемстотин и петдесет. Предложението бе прието, чекът — написан. В събота, десети октомври, взеха мебелите от склада и се нанесоха в новия си дом.
Докато свършат с лудото пренасяне и се запитат колебливо в какво положение са сега, дойде неделя. Андрю се възползва от случая, за да произнесе една от онези свои лекции, редки, но досадни, при които приличаше на дякон от протестантската църква.
— Доста сме натясно, Крис. Дадохме и последния си грош, Ще трябва да живеем от това, което печелим. Един бог знае колко ще бъде то. Но това е положението. Ти, Крис, ще трябва да поизчистиш и подредиш нещата, да икономисваш…
За негов ужас тя избухна в плач, както си седеше бледа в голямата мрачна, все още непостлана и с мръсен таван стая.
— За бога! — хлипаше тя. — Остави ме на мира. Да икономисвам. Нима винаги не съм икономисвала за теб? Нима ти струвам нещо?
— Крис? — възкликна той втрещен.
Тя лудо се хвърли към него.
— Това е заради тази къща! Не разбрах навреме. Това мазе, тези стълби, тази мръсотия…
— Но, по дяволите, нали само практиката е от значение!
— Бихме могли да имаме малка хубава практика някъде в провинцията.
— Да! С рози край входа. По дяволите всичко…
Накрая той се извини за проповедта. После я прегърна през кръста и заедно отидоха да пържат яйца в проклетото мазе. Там той се опита да я развесели, като се преструваше, че това въобще не е мазе, а част от Падингтънския тунел и всеки момент може да мине влак. Тя вяло се усмихваше на насиления му хумор, но всъщност гледаше счупената кухненска мивка.
На другата сутрин точно в девет часа отвори манипулационната — бе решил: не трябва да отварям рано, за да не помислят, че съм прекалено нетърпелив. Сърцето му силно биеше от вълнение и очакване, по-голямо, отколкото в онази почти забравена сутрин, когато за пръв път в живота си отвори манипулационната в Бленли.