В неделя, въпреки че не каза нищо на Кристин, Андрю мрачно направи поглед на седмицата. Беше ли страхотна грешка тази пропаднала практика с тази прилична на гроб къща, в която бе вложил всички техни спестявания? Какво му пречеше? Беше трийсетгодишен — да, над трийсет. Имаше титли. Имаше клинично умение и едно хубаво клинично изследване зад гърба си. И все пак едва получаваше достатъчно пъти по три шилинга и шест пенса, за да имат какво да ядат. Виновна е системата, ядосан мислеше той, тя е остаряла. Би трябвало да има някаква по-добра система, при която всеки да има шанс; да речем — о, да! Държавен контрол. После изпъшка, като си спомни доктор Бигзби и Комисията. Не, по дяволите, това е безнадеждно; бюрокрацията задушава индивидуалните усилия — тя ще ме смаже. Трябва да успея, по дяволите всичко, ще успея!
Никога преди финансовата страна на практиката не бе ангажирала така вниманието му. И нямаше по-добро средство, за да се превърне в материалист, от онези съвсем реални болки в стомаха — афоризмът беше негов, — които го придружаваха много дни в седмицата.
На около стотина крачки надолу по главната автобусна линия имаше малък магазин за деликатеси, собственост на една дебела дребна женица, натурализирана германка, която наричаше себе си Смит, но неправилното произношение и шипящото „с“ я издаваха, че е Шмид. Магазинчето на фрау Шмид беше типично континентално с тесния мраморен тезгях, по който стояха херинга в саламура, маслини в буркани, кисело зеле, няколко вида наденици, сладкиши, колбаси и едно чудесно сирене на име Либтауер. Магазинчето имаше и тази добродетел, че продаваше евтино. Тъй като парите в Чесбъроу терас 9 не бяха в излишък, а кухненската печка беше запушена древна развалина, Андрю и Кристин имаха доста вземане-даване с фрау Шмид. При добри дни си взимаха топли кренвирши и щрудел, при лоши обядваха херинга и печени картофи. Често влизаха вечер в магазина на фрау Шмид, след като внимателно бяха направили избора си през запотената витрина, и си излизаха с нещо вкусно в чантата.
Фрау Шмид скоро ги запомни. Особено й харесваше Кристин. Мазното й лице на сладкар се сбръчкваше и почти скриваше очите й под високия купол от руса коса, когато тя се усмихваше и кимаше на Андрю.
— Ш-ще се оправите. Ш-ще успеете. Имате добра жена. Тя е дребничка като мен. Но е добра. Ш-шамо малко почакайте — аз ш-ще ви пращам пациенти!
Зимата започна почти изведнъж, над улиците увиснаха мъгли, подсилени от дима, идващ от голямата гара наблизо. Не го приеха много сериозно, преструваха се, че трудностите ги забавляват, но никога през всичките години в Аберлоу не бяха изпитвали такива затруднения.
Кристин правеше всичко по силите си в борбата с тяхната студена казарма. Белоса таваните, сложи нови пердета в чакалнята. Налепи нови тапети в спалнята. Като боядиса старата сгъваща се врата в черно и златно, тя преобрази дневната на първия етаж.
Повечето от визитациите, колкото и малко да бяха, го отвеждаха в пансионите наоколо. Трудно му беше да събира парите си от такива пациенти: много от тях бяха дребнави, дори съмнителни личности, майстори в изкуството на измамничеството. Стараеше се да се хареса на мрачните съдържателки на пансионите. В тъмните коридори повеждаше разговори. Често казваше: „Нямах представа, че е толкова студено! Трябваше да си взема палтото.“ Или: „Трудно се придвижвам сега. Дал съм колата на ремонт.“
Сприятели се с полицая, който обикновено регулираше оживеното улично движение пред магазина на фрау Шмид. Името на полицая беше Доналд Стръдърз и още от самото начало се почувстваха съвсем близки, защото Стръдърз, също като Андрю, беше родом от Файф. В своя собствен стил полицаят обеща да направи каквото може за своя сънародник, като мрачно заяви:
— Ако някой някога бъде сгазен или убит тук, докторе, разчитайте на мен да ви го изпратя.
Един следобед, около месец след пристигането им, когато Андрю се прибра — беше обикалял аптекарите в района, питайки смело за една специална 10-кубикова спринцовка, каквато не вярваше някой от тях да има, а след това просто между другото се представяше като новия енергичен лекар от Чесбъроу терас, — изразът на лицето на Кристин го накара да почувства, че е станало нещо особено.
— Има пациент в кабинета — задъхано каза Кристин. — Тя влезе през главния вход.
Лицето му светна. Първият „добър“ пациент, който идваше при него. Може би започнаха по-добри времена. Приготви се и влезе делово в кабинета.
— Добър ден! С какво мога да ви помогна?
— Добър ден, докторе. Госпожа Смит ме прати.