Робърт Шекли
Цивилизация на статуса
ГЛАВА 1
Завръщането му в съзнание бе бавен и мъчителен процес. То бе пътешествие, в което той пресичаше цялата безконечност на времето. Сънуваше. През гъстите слоеве на съня се издигаше от въображаемото начало на всички неща. Подаде се псевдопод от първичната тиня и псевдоподът бе самият той. Превърна се в амеба, която съдържаше неговата същност, после в риба, белязана със собствената му специфична индивидуалност, после в маймуна, различна от всички други маймуни. И накрая се превърна в човек.
Що за човек? Смътно се виждаше — безлик, здраво стиснал в ръка лъчемета, с труп край нозете. Такъв човек.
Събуди се, разтърка очи и зачака да дойдат още спомени.
Не идваха. Не помнеше даже името си.
Трескаво се надигна, седна и заповяда на паметта да се възвърне. Когато тя не се подчини, той се озърна, търсейки в обкръжението някакъв белег за личността си.
Седеше на легло в тясна сива стаичка. От едната страна имаше затворена врата. От другата, зад непридърпана докрай завеса, се виждаше ниша с мъничък умивалник. Светлината в стаята идваше от някакъв скрит източник, може би от самия таван. Освен леглото и един стол нямаше никакви други мебели.
Подпря брадата си с длан и затвори очи. Помъчи се да подреди всичките си знания и следствията от тях. Знаеше, че е човек, вид Homo Sapiens, жител на планетата Земя. Говореше език, за който знаеше, че се нарича английски. (Означаваше ли това, че има и други езици?) Знаеше обичайните названия на нещата: стая, светлина, стол. В допълнение притежаваше и ограничено количество най-общи познания. Знаеше, че има множество важни неща, които някога е знаел, а сега не помни.
Трябва да ми се е случило нещо.
Това нещо би могло да бъде и по-лошо. Ако бе продължило още малко, щеше да го превърне в безмозъчна твар, лишена от дар-слово, от съзнание, че е човек, мъж, жител на Земята. Все нещичко му бе останало.
Но когато се опита да разпростре мисълта си отвъд основните факти, с които разполагаше, той стигна до сумрачна област, изпълнена с ужас. Вход забранен. Изследването на собственото му съзнание беше опасно като пътешествие към… какво? Не можеше да намери сравнение, макар да подозираше, че съществуват много.
Трябва да съм бил болен.
Това беше единственото разумно обяснение. Той беше човек със спомени за памет. Някога трябва да бе притежавал тази безценна дарба да си припомня, за която сега можеше само да се досеща по ограничените данни, с които разполагаше. Някога трябва да бе имал специфични спомени за птици, дървета, приятели, семейство, обществено положение, съпруга може би. Сега можеше само да развива теории за тях. Някога би могъл да каже: това е като, или онова ми напомня… Сега нищо не му напомняше за нищо, нещата приличаха единствено на самите себе си. Бе загубил способностите си за противопоставяне и сравнение. Вече не можеше да анализира настоящето с оглед на преживяното в миналото.
Това трябва да е болница.
Разбира се. На това място се грижеха за него. Добродушни доктори полагаха усилия да възстановят паметта му, да му възвърнат самоличността, да реставрират системите за преценка, да му кажат кой е и какво представлява. Колко бяха добри, усети как в очите му бликват сълзи на благодарност.
Стана и бавно закрачи из стаичката. Отиде до вратата и откри, че е заключена. За момент го обзе паника пред тази заключена врата, но той твърдо потисна страха. Може пък да е буйствал.
Е, вече нямаше да буйства. Ще видят. Ще го възнаградят с всички възможни привилегии за пациент. Ще поговори с доктора за това.
Зачака. След време чу как по коридора отвъд вратата се задават стъпки. Седна на ръба на леглото и се вслуша, опитвайки да овладее вълнението си.
Стъпките спряха край вратата му. Някакво капаче се плъзна настрани и през отвора надникна непознато лице.
— Как се чувстваш? — запита човекът.
Той се приближи до отвора и видя, че мъжът, който го разпитваше, е облечен в кафява униформа. След малко осъзна и какво представлява предметът, закачен на кръста му — оръжие. Този човек несъмнено беше пазач. Имаше тъпо, непроницаемо лице.
— Можете ли да ми съобщите как се казвам? — попита болният.
— Наричай се 402 — отвърна пазачът. — Това е номерът на килията ти.
Не му харесваше. Но 402 все беше по-добре, отколкото нищо. Той пак запита пазача:
— Отдавна ли съм болен? Имам ли подобрение?
— Да — каза пазачът не особено убедително. — Важното е да кротуваш. Подчинявай се на правилата. Така е най-добре.
— Разбира се — каза 402. — Но защо не мога да си спомня нищо?