Иван замръзна с чаша на педя пред устата си.
— К’во?
— Срещнах една жена — самодоволно рече Алексей. — Всъщност мога да кажа, че срещнах жената. За което трябва да благодаря на теб, Иване. Въобще нямаше да разбера за съществуването й, ако не беше ти. Биърли също я видя — тя е напълно достойна да стане мадам Вормонкриеф, не смяташ ли, Биърли? Има страхотни връзки — племенница е на лорд ревизор Вортис. Ти откъде научи за нея, Иване?
— Аз… запознахме се у братовчед ми Майлс. Тя изработва парков проект по негова поръчка. — „Как успя Алексей да стигне толкова далеч за толкова кратко време?“
— Не знаех, че лорд Воркосиган се интересува от озеленяване. Свят широк, хора всякакви. Както и да е, успях да се добера да името и адреса на баща й, докато водехме онзи светски разговор за фамилните дървета. Южния континент. Наложи се да купя на Бабата билет за отиване и връщане, но затова пък тя е една от най-опитните сватовници — не че са останали много — във Ворбар Султана. Винаги наемай най-добрите, така казвам аз.
— Мадам Ворсоасон е приела предложението ти? — рече стъписан Иван. „Въобще не съм искал да се стига до това…“
— Е, смятам, че ще приеме. Когато й препратят офертата. Вече почти никой не използва старата официална традиция. Надявам се да го възприеме като романтична изненада. Направо ще се разтопи. — Зад самодоволството му прозираше известна тревога, която той успокои с голяма глътка бира. Биърли Ворутиър отпи от виното си, като заедно с него преглътна и думите, напиращи на езика му, каквито и да бяха те.
— Смяташ, че ще приеме? — предпазливо попита Иван.
— За жена в нейното положение не виждам защо да не приеме. Така пак ще си има собствен дом, както навярно е свикнала, а как иначе ще се сдобие с такъв? Тя е истински вор и със сигурност ще оцени деликатността ми. Освен това така ще подлея вода на майор Замори.
Значи засега не беше приела. Още имаше надежда. Това тук не беше празнуване, а нервно бъбрене, нуждаещо се от алкохолен седатив. Добра идея — Иван на свой ред отпи жадно от чашата си. „Чакай малко…“
— Замори? Не съм казвал на Замори за вдовицата.
Иван се беше спрял на Вормонкриеф след грижливо обмисляне, понеже кандидатурата му в най-голяма степен обещаваше достоверна заплаха, която да постресне Майлс, без на практика да поставя ухажването му в реална опасност. По отношение на статута, един вор от средна ръка, който дори не притежава лордска титла, не можеше да се състезава с графски наследник и имперски ревизор. Физически… хм. Може би не беше обърнал достатъчно внимание на този аспект. Вормонкриеф изглеждаше доста добре. Окажеше ли се мадам Ворсоасон извън обхвата на Майлсовото силово поле от интензивен чар, сравнението можеше да се окаже… твърде неприятно. Но Вормонкриеф беше глупак — нямаше начин тя да го предпочете… „А колко женени глупаци познаваш? Все някой ги е предпочел. Това едва ли е голяма пречка.“ Замори обаче… Замори беше сериозен човек и определено не беше глупак.
— Боя се, че го чу от мен, макар и неволно. — Вормонкриеф вдигна рамене. — Няма значение. Той не е вор. В очите на семейството й това ми дава предимство, което Замори не може да стопи. Преди е била женена за вор, в края на краищата. А и сигурно съзнава, че сама жена не може да отгледа сина си като хората. Ще бъде финансово бреме, вярно, но ако тропна по масата, все ще я убедя някак да го изстреля в истинско ворско училище скоро след сватбата, така мисля. Там ще го направят мъж и ще му избият глезотиите от главата преди да са му станали навик.
Бяха изпили бирата си и Иван поръча по още едно. Вормонкриеф отиде до тоалетната.
Иван загриза кокалчетата на ръката си и погледна Биърли.
— Проблеми ли имаш, Иване? — небрежно се осведоми Биърли.
— Братовчед ми Майлс ухажва мадам Ворсоасон. Предупреди ме да я оставя на мира, иначе щял да ме направи основна мишена на остроумието си.
Веждите на Биърли подскочиха нагоре.
— Значи ще ти бъде забавно да наблюдаваш как унищожава Вормонкриеф. Или по-скоро ще ти допадне обратният вариант?
— Направо ще ме изкорми, ако разбере, че аз съм пуснал Вормонкриеф по дирите на вдовицата. И Замори! Божке, лошо ми се пише.
Биърли се усмихна бегло с единия край на устата си.
— Стига, стига. Нали бях там. Вормонкриеф я отегчи до сълзи.
— Да, но… може би положението й е такова, че… Може би е склонна да приеме първия билет, който обещава да я измъкне от него… чакай, ти? Ти пък как си се озовал там?
— Алексей… много приказва. Има такъв навик.
— Не знаех, че си търсиш съпруга.
— Не си търся. Не се паникьосвай. Нито възнамерявам да тропосам някой Баба — боже, какъв анахронизъм само — на бедната жена. Все пак нека да отбележа, че аз не я отегчих. Дори ми се стори, че успях да я заинтригувам донякъде. Не е лошо като за първо разузнаване на терена. Може и за в бъдеще да взимам Вормонкриеф със себе си, когато реша да опипам почвата пред някоя дама — като един вид ползотворен контраст. — Биърли вдигна глава да се увери, че обектът на анализа им не се връща, после се наведе напред и сниши поверително глас. Но не продължи по темата, нито по същество, нито като повод да упражни остроумието си. Вместо това прошепна: — Знаеш ли, мисля, че лейди Дона много би се радвала, ако я подкрепиш в предстоящото дело. Би могъл много да й помогнеш. Например да прошепнеш това-онова в ушето на твоя лорд ревизор — нисичък, вярно, на затова пък изненадващо убедителен в новата си роля, направо останах впечатлен — на лейди Алис, на самия Грегор дори. Всичките сте все важни особи.