Погледнато от този ъгъл… а и Марк пак я гледаше с едно от онези свои изражения на сритано кученце. По свой особен начин Марк го биваше почти колкото Майлс, решеше ли да придума човек да направи нещо, за което въпросният човек подозира, че по-късно ще съжалява дълбоко. Явно беше заразно и се предаваше в семейството.
— Ами… — Тихичка бръмлива оригня привлече погледа й надолу. — О не, Марк! На твоята буболечка й е лошо. — Няколко милиметра гъста бяла течност се точеше от устата на буболечката върху дланта й.
— Какво? — Марк пристъпи разтревожено напред. — По какво съдиш?
— По това, че повръща. Пфу! Да не би да е скокова болест? От нея някои хора повръщат дни наред. — Тя се огледа трескаво за място, където да остави буболечката, преди да е избухнала или нещо друго. А може би следващият симптом на буболечешката скокова болест беше буболечешка диария?
— О, нищо й няма. Това е нормално. Така произвежда буболечешкото си масло. Браво, малката — похвали той буболечката. Или поне Карийн се надяваше, че се обръща към буболечката.
Карийн хвана решително ръката му и изтръска в шепата му лепкавото същество. После отри ръка в ризата му.
— Буболечката си е твоя. Дръж си я.
— Не искаш ли да стане наша? — предложи той. — Моля те…
Повръщаното всъщност не миришеше лошо. Даже миришеше по-скоро на рози, на рози и сладолед. Все пак Карийн прецени, че импулсът да оближе лепкавото нещо от дланта си е съвсем устоим. Марк обаче… не беше толкова устоим.
— О, добре де. — „Представа си нямам как успява да ме убеди за неща като това.“ — Договорихме се.
ГЛАВА 5
Гвардеец Пим въведе Екатерин във величественото централно преддверие. Тя със закъснение се зачуди дали не е трябвало да мине през служебния вход, но при обиколката им отпреди две седмици Воркосиган не й беше показал къде е. Пим й се усмихваше с обичайното си дружеско чувство, така че може и да не беше сбъркала.
— Мадам Ворсоасон. Добре дошли, добре дошли. Какво мога да направя за вас?
— Трябва да говоря по един въпрос с лорд Воркосиган. Не е нещо важно, но си помислих, че ако е тук и не е зает…
— Ако не се лъжа, той още е горе, мадам. Ако бъдете така добра да изчакате в библиотеката, веднага ще го доведа.
— Знам пътя, благодаря — побърза да каже тя, предугаждайки желанието му да я ескортира до библиотеката. — О, чакайте… ако още спи, моля не го… — Но Пим вече се качваше по стълбите.
Тя поклати глава и тръгна към библиотеката. Гвардейците на Воркосиган изглеждаха впечатляващо ентусиазирани, енергични и привързани към господаря си, трябваше да го признае. И удивително сърдечни към посетителите.
Зачуди се дали в библиотеката се пазят някои от онези прекрасни стари ръчно илюстрирани книги за билките, печатани в периода на Изолацията, и дали не би могла да заеме… тя се закова на място. В стаята имаше някой — един нисък дебел тъмнокос млад мъж седеше пред комтабло, което изглеждаше съвсем не на място сред приказните антики. Над видплочата се въртеше серия от цветни диаграми. Той вдигна поглед при звука от стъпките й по паркета.
Екатерин се ококори. „При ръст като моя — беше се оплакал лорд Воркосиган — ефектът е направо страховит.“ Но страховита беше не толкова прекомерната мека плът, а приликата с… каква дума използваха при клонннгите, с първообраза му, — която беше наполовина погребана под… защо първото определение, дошло й наум, беше „бариера от плът“? Очите му бяха със същия наситен сив цвят като на Майлс… като на лорд Воркосиган, но изражението им беше сдържано и някак нащрек. Носеше черни панталони и черна риза, а шкембето му стърчеше от разкопчано елече в селски стил, чийто зелен цвят беше отстъпка пред пролетното време навън, макар зеленото да беше толкова тъмно, че почти се сливаше с черното.
— О, вие трябва да сте лорд Марк. Съжалявам — реагира спонтанно тя на бдителността в погледа му.
Той се облегна назад и вдигна пръст към устните си — жест, типичен за лорд Воркосиган — но после го спусна към двойната си брадичка и я стисна между палеца и показалеца си в демонстративна вариация на оригинала, която явно си беше лично негова.
— Аз, от друга страна, не съжалявам, дори напротив.
Екатерин се изчерви смутено.
— Нямах предвид… не исках да се натрапвам.
Веждите му литнаха нагоре.
— Вие знаете кой съм аз, нещо, което, за съжаление, не мога да кажа за себе си по отношение на вас, милейди. — Гласът му много приличаше на братовия му, може би беше съвсем мъничко по-плътен. Акцентът му беше странна смесица — нито изцяло бараярски, нито изцяло галактически.