— Не „милейди“, просто „мадам“. Екатерин Ворсоасон. Извинете. Аз съм… работя за брат ви като парков консултант. Дойдох да го попитам какво иска да направим с клена, който ще отсечем. Органична тор, дърва за огрев… — Тя махна към незапалената камина от бял мрамор. — Или просто да го продам за дървен материал.
— Клен значи. Това трябва да е някой вид със земен произход, нали?
— Ами да.
— Аз ще взема каквото не му трябва на него.
— Къде… бихте искали да го доставим?
— В гаража. Там ще е подръка.
Тя си представи купчината клони в средата на безупречния гараж на Пим.
— Дървото е доста голямо.
— Още по-добре.
— Вие занимавате ли се с градинарство… лорд Марк?
— Ни най-малко.
Определено несвързаният им разговор бе прекъснат от тежки стъпки, последвани от гвардеец Пим, който подаде глава през вратата и обяви:
— Милордът ще слезе след няколко минутки, мадам Ворсоасон. Каза да ви помоля да не си тръгвате. — После добави с поверителен тон: — Снощи имаше пристъп, така че тази сутрин се справя малко по-бавно от обичайното.
— О, боже! И го мъчи такова главоболие след това. Не бива да го притеснявам преди да си е изпил болкоуспокояващите и кафето. — Тя се обърна към вратата.
— Не, не! Седнете, мадам, седнете, моля ви. Милорд много ще ми се разсърди, ако не изпълня нареждането му. — Пим, усмихнат притеснено, я подкара настойчиво към един стол. Екатерин неохотно седна. — Точно така. Добре. Не мърдайте. — Задържа поглед върху нея за още няколко секунди, сякаш да се увери, че няма да хукне към вратата, после излезе. Лорд Марк го проследи с поглед.
Не беше предполагала, че лорд Воркосиган е от онези стари вори, които замерят прислугата си с ботуши при всяко опущение, но Пим наистина изглеждаше притеснен, така че кой знае? Огледа се и установи, че лорд Марк се е облегнал назад, допрял е пръстите на двете си ръце и я наблюдава любопитно.
— Пристъпи… — повтори подканящо той.
Тя го зяпна на свой ред, без да има и най-малка представа за какво я пита.
— От тях има ужасен махмурлук на следващия ден, нали знаете.
— Бях разбрал, че са го излекували. Не е ли така?
— Излекували? Не, поне ако съдя от пристъпа, на който присъствах. Но можел да ги контролира, според думите му.
Очите му се присвиха.
— И, ъъ… къде наблюдавахте въпросното представление?
— Пристъпа ли? Но пода на гостната ми, ако трябва да бъдем точни. В стария ми апартамент на Комар — почувства се длъжна да обясни тя при погледа, който й хвърли лорд Марк. — Запознахме се, докато той работеше по последния си случай там.
— Явно. — Огледа я от главата до петите, като задържа очи на вдовишкото й облекло. Какъв ли… разбор й правеше?
— Има едно малко устройство като слушалки, което са му направили лекарите и което отключва като спусък пристъпите по негов избор. — Зачуди се дали снощният е бил предизвикан, или пак е изчакал твърде дълго и е трябвало да изтърпи по-тежкия, спонтанен вариант. Твърдеше, че си е взел поука, но…
— Пропуснал е да ме уведоми за всичките тези подробности, кой знае защо — промърмори лорд Марк. Една странно лишена от веселие усмивка прекоси лицето му и изчезна също толкова бързо. — А обясни ли ви как се е сдобил с пристъпите?
Вниманието, с което я следеше, ставаше все по-настойчиво. Екатерин затърси трескаво правилното равновесие между истината и дискретността.
— Страничен ефект при криосъживяване, така ми каза. Веднъж видях белезите от иглената граната по гърдите му. Има късмет, че е жив.
— Хм. А дали е споменал и факта, че по времето, когато се сблъска с гранатата, се опитваше да спаси нещастния ми задник?
— Не… — Тя се поколеба, защото не знаеше как точно да тълкува предизвикателно вирнатата му брадичка. — Мисля, че няма право да говори свободно за своята… своята бивша кариера.
Той се усмихна бегло и потропа с пръсти по комтаблото.
— Брат ми има лошия навик да редактира действителността във версия, която най-добре да пасне на публиката му, ако разбирате какво искам да кажа.
Екатерин разбираше защо лорд Воркосиган мрази да показва каквато и да било слабост. Дали лорд Марк се беше разсърдил за нещо? Защо? Трескаво затърси някаква по-неутрална тема на разговор.
— Значи го наричате брат, а не първообраз?
— Зависи от настроението ми.
В този момент обектът на разговора им пристигна и това сложи край на темата. Лорд Воркосиган беше с един от хубавите си сиви костюми и с лъснати полуботуши, косата му беше гладко вчесана и все още влажна, а лекият аромат на одеколона му се подсилваше от затоплената му от душа кожа. Това спретнато впечатление за сутрешна енергия за съжаление се разваляше от сивкавото му лице и подпухналите му очи, така че общият ефект напомняше на труп, който е бил съживен и наконтен като за парти. Той успя да прати една мъртвешка усмивка на Екатерин и един подозрителен поглед с присвити очи към клонирания си брат, после се настани вдървено в един фотьойл помежду им и каза: