Спря, колкото да отхапе от сладкия хляб с подправки и да отпие поредната голяма глътка кафе, после продължи по темата:
— На граф Вормюир му хрумнала гениална идея как разреши демографския проблем в окръга си. Или поне той така си мислел. Чу ли вече за последните разгорещени демографски кавги между окръзите, Марк?
Лорд Марк махна отрицателно с ръка и посегна към панера с хляба.
— През последната година не съм следил бараярската политика.
— Този въпрос датира от по-отдавна. Една от първите реформи, които баща ми направи, докато беше регент, засягаше именно демографията — успя да наложи всеобщи и опростени правила за това как обикновените граждани мога да сменят местожителството си по окръзи и да полагат клетва пред новия си граф, която обезсилва тази пред стария. Тъй като всеки от шейсетте графа се опитваше да привлече население в окръга си за сметка на своите колеги по титла, баща ми успя някак да прокара предложението си през Съвета, макар че в същото време всеки от членовете му се стараеше да попречи на собствените си поданици да го напускат. Всеки граф се ползва с голяма свобода как да управлява окръга си, как да съставя окръжното си правителство, какви данъци да налага, как да развива икономиката си, какви подобрения да прави за поданиците си, каква партия ще им натрапи — Консервативната, Прогресивната, или някаква своя, като онзи полуидиот Ворфолс от южното крайбрежие, и така нататък и така нататък. Ако питаш майка ми, окръзите са шейсет различни социополитически блюда с културен миш-маш. Аз бих добавил и икономически.
— Тази част съм я проучвал — съгласи се лорд Марк. — От значение е, когато решавам къде да вложа инвестициите си.
Воркосиган кимна.
— На практика новият закон дава на всеки имперски поданик правото да смени окръга, вместо да гласува за местното правителство с надеждата за подобрения. Вечерта, след като законът беше утвърден, родителите ми пиха шампанско, а майка ми се хилеше доволно дни наред. Трябва да съм бил някъде на шест, защото помня, че тогава вече живеехме тук. Дългосрочният ефект, както можете да си представите, беше чиста проба биологическо състезание. Граф Ворпросветен прави така, че хората му да живеят добре, окръгът му съответно нараства, както и печалбите му. Неговият съсед граф Ворглупак прави точно обратното и в резултат губи хора като пробита торба и печалбите му спадат. И, забележете, никой от колегите му не му съчувства, защото неговата загуба е печалба за тях.
— Аха — кимна Марк. — А окръг Воркосиган от кои е — от печелещите или от губещите?
— Нито едното, нито другото, струва ми се. Открай време губим хора, привлечени от възможностите, които предлага Ворбар Султана. А и дяволски много верноподаници последваха вицекраля на Сергияр миналата година. От друга страна, Окръжният университет и новите колежи и медицински комплекси в Хасадар привличат немалко нови поданици. Както и да е, граф Вормюир от доста време насам е губещ в тази демографска надпревара. Така че измислил решение, което според него било изключително прогресивно и лично — аз бих казал, твърде лично — изстрадано.
Чашата на Екатерин беше празна, но тя бе изгубила всякакво желание да си тръгва. Можеше да слуша лорд Воркосиган с часове, когато разказваше така. Беше си върнал живеца и енергията и разказът искрено го забавляваше.
— Вормюир — продължи Воркосиган — си купил трийсет утробни репликатора, наел от странство няколко техници, които да работят с тях, и започнал, ъъ, да си произвежда собствени поданици. Негови собствени детски ясли, но с един-единствен донор на сперма. Познайте кой.
— Вормюир? — предположи Марк.
— Той и никой друг. На същия принцип като харемите, предполагам. Само че по-различно. О, и му отглеждат в репликаторите само момиченца, засега поне. Децата от първото люпило са почти двегодишни. Видях ги. Толкова са сладки накуп, че чак страх да те хване.
Очите на Екатерин се разшириха при представата за цял гръмовен взвод от малки момиченца. Ефектът сигурно напомняше на детска градина… или, в зависимост от децибелите, на момичешка граната. „Винаги съм искала да имам дъщери.“ Не само една, много — сестрички, каквито тя самата никога не беше имала. „Вече е твърде късно.“ Нито една за нея, десетки за Вормюир — ама че свиня, не беше честно! Смутено си помисли, че би трябвало да изпитва гняв, а чувствата й по-скоро приличаха на разлютена завист. А жена му какво ли… чакай малко. Тя свъси вежди.
— А откъде взима яйцеклетките? От графинята?
— Това всъщност е другият малък законов проблем в цялата бъркотия — ентусиазирано продължи Воркосиган. — Графинята, която има четири свои… и негови… собствени деца на училищна възраст, не пожелала да има нищо общо с това. Даже спряла да му говори и се изнесла. Един от гвардейците му споделил с Пим — много поверително, — че последния път, когато графът се опитал да си издейства, ъъ, брачна визита при нея и заплашил да разбие вратата й, тя го заляла с кофа вода през прозореца — било през зимата — и го предупредила, че лично ще го стопли с плазмената си пушка, ако не се разкара. После метнала по него и кофата, с думите, че щом толкова си пада по пластмасови контейнери, да иде при някой от тях и да го използва по предназначение. Правилно ли съм разбрал, Пим?