— Ще ми се да попитам — каза жената и погледна към натрупаните кленови клонки в първото кошче. — За какво са ви всичките тези клонки и листа?
— О, влезте и ще ви покажа — отвърна ентусиазирано Карийн.
Тъмнокосата жена откликна на дружелюбната й усмивка, въпреки очевидната си сдържаност.
— Аз съм главният буболечешки пастир на цялото предприятие — продължи Карийн. — Искаха да ме нарекат помощник-лаборант, но аз реших, че, в качеството си на акционер следва сама да си избера име на длъжността. Признавам, че засега няма други пастири, на които да съм началник, но от оптимизъм глава не боли.
— Наистина. — В леката усмивка на жената нямаше и помен от типичната ворска надменност. По дяволите, не беше уточнила дали е „лейди“ или „мадам“ Ворсоасон. Някои вори бяха много чувствителни по отношение на титлите си, особено ако те бяха главното им постижение в живота. Не, ако тази Екатерин беше от въпросния вид, досега да е намерила повод да наблегне на „лейди“-то.
Карийн свали стоманения капак на един от сандъците, бръкна и навади една работничка. Ставаше все по-добра в това — вече спокойно държеше в ръка дребните гадинки, без да получава моментални позиви за повръщане, стига да не се заглеждаше за дълго в бледите им пулсиращи тумбачета. Карийн протегна буболечката към парковата дизайнерка и отпочна едно поносимо подобие на рекламните бръщолевения на Марк в стил „Марковите мили маслобуболечки за един по-добър свят“.
Макар веждите на мадам Ворсоасон да подскочиха, тя не изпищя, не припадна, нито си плю на петите при вида на гадинката. Проследи с интерес обясненията на Карийн и дори се съгласи да подържи буболечката и да я нахрани с кленово листо. Имаше нещо много привързващо в това да храниш живи неща, трябваше да признае Карийн — трябваше да запомни този трик за бъдещите си рекламни презентации. Енрике, чийто интерес се бе събудил от гласовете, които долитаха покрай комтаблото му и обсъждаха любимата му тема, дойде при тях и направи всичко по силите си да развали рекламата, като вмъкваше дълги и отегчителни технически разяснения в лаконичния и изчистен поток на мисълта на Карийн. Интересът на парковата дизайнерка се засили видимо, когато Карийн стигна до частта за бъдещата изследователска и развойна компания, поставила си за цел да създаде буболечка, консумираща местна бараярска растителност.
— Ако ги научите да ядат лози удушвачки, фермерите от Южния континент ще купуват цели колонии само заради това им приложение — каза мадам Ворсоасон на Енрике, — без значение дали произвеждат ядивна храна, или не.
— Наистина ли? — възкликна Енрике. — Това не го знаех. Запозната ли сте с местната планетарна флора?
— Нямам степен по ботаника… все още… но имам известен практически опит, да.
— Практически — повтори като ехо Карийн. Една седмица с Енрнке беше повишила значително мнението й за това качество.
— Хайде да погледнем тора на тези животинки — каза градинарката.
Карийн я заведе при кошчето и свали капака. Жената заоглежда внимателно купчината тъмна ронлива маса, наведе се, подуши я, напълни шепата си и стри нещото, после го остави да се изсипе през пръстите й.
— Мили боже!
— Какво? — попита разтревожено Енрике.
— Това нещо изглежда, мирише и на пипане е като най-добрата органична тор, която съм виждала. Какво показва химичният му анализ?
— Ами, зависи какво са яли момичетата, но… — Оттук нататък Енрике превключи на бързи обороти, подхващайки реч, която звучеше като рецитация на периодичната таблица на химическите елементи. Карийн съумя да схване значението на около половината от казаното.