Тази прекрасна, топла, открита жена… В нейно присъствие се чувстваше като някакво лепкаво, студенокръвно същество, което изпълзява изпод камъка, където се е скрило, за да умре, и най-неочаквано попада под вълшебните милувки на слънцето. Можеше по цял ден да се влачи по петите й и да блее жално с надеждата, че тя пак ще е с него, пък макар и само за още един вълшебен миг. Терапевтката му го беше мъмрила на няколко пъти заради това му пристрастяване. „Не е честно спрямо Карийн да я товариш с такова бреме, не мислиш ли? Трябва да се научиш да даваш, защото имаш, а не да взимаш, защото ти трябва.“ Съвсем вярно, съвсем вярно. Но, дявол го взел, дори и терапевтката му харесваше Карийн и се опитваше да я спечели за своята професия. Всички харесваха Карийн, защото Карийн харесваше всички. Хората искаха да са близо до нея, защото ги караше да се чувстват добре. Биха направили всичко за нея. Тя притежаваше в изобилие всичко, което липсваше на Марк и по което той най-силно копнееше — ведрост, заразителен ентусиазъм, съпричастие, здрав разум. Имаше страхотно бъдеще в продажбите — какъв отбор можеха да бъдат двамата само: Марк да се занимава с икономическия анализ, а Карийн да поддържа връзка с останалата част на човечеството… Самата мисъл да я загуби го хвърляше в паника.
Зараждащата се паническа атака утихна и дишането му се успокои, когато тя се върна жива и здрава с Енрике и мадам Ворсоасон. Въпреки ленивото настроение, обзело всички след обилния обяд, Карийн успя да ги раздвижи и ги подкара към втората им задача за деня, а именно камънаците, които трябваше да съберат за парка на Майлс. Ципис ги беше снабдил с холокарта, указания и двама яки любезни млади мъже в комплект с инструменти и подемник. Подемникът последва скутера на юг към надвисналия сив гръбнак на планините Дендарии.
Марк приземи скутера в една планинска долчинка, оградена от каменисто дефиле. Този район също се числеше към собствеността на семейството, макар да беше недокоснат от човешка ръка. Не беше трудно да се види защо. Девственият участък местна бараярска… е, едва ли можеше да се нарече гора, „шубрак“ по-добре пасваше на параметрите й — се стелеше с километри по негостоприемните склонове.
Мадам Ворсоасон слезе от скутера и се загледа на север, над населените низини на окръг Воркосиган. Топлият въздух размиваше хоризонта във вълшебна синя мъгла, но погледът въпреки това стигаше далеч, на сто и повече километра. Кълбести облаци се кипреха като бели топки необработен памук, сбрани на три раздалечени една от друга арки, надвиснали над сребристосивата небесна шир като вражески крепости.
— О — възкликна тихо тя. — Това се казва небе! Такова трябва да е небето. Сега разбирам защо каза, че на лорд Воркосиган му харесва тук, Карийн. — Ръцете й се протегнаха настрани, сякаш посегнаха да обгърнат празното пространство. — Хълмовете обикновено ги чувствам като стени около себе си, но това… това е различно, и хубаво.
Бикоподобните същества с подемника кацнаха до скутера. Мадам Ворсоасон ги поведе заедно с оборудването им надолу към дефилето, където щяха да съберат необходимите й радващи окото оригинални дендарийски камънаци, които подчинените на лорд ревизора по-късно щяха да доставят във Ворбар Султана. Енрике ги последва като някое дългуресто и тромаво пале. Тъй като всичко живо, озовало се долу, после щеше да пухти и пъшка по нанагорнището, Марк се задоволи да надзърне през ръба, след което се посвети на разходка из недотам страховития релеф на долчинката, хванал Карийн за ръка.
Когато плъзна ръка около кръста й и се сгуши по-близо до нея, тя отвърна с разтапяща прегръдка, но опитът му да й пробута подсъзнателен сексуален импулс, завирайки нос в гърдите й, претърпя провал — Карийн застина унило и се дръпна. По дяволите!
— Карийн… запротестира жално той.
Тя поклати глава.
— Съжалявам. Извинявай.
— Недей… не ми се извинявай. Това ме кара да се чувствам като някой извратеняк. Искам и ти да ме искаш, иначе няма никакъв смисъл. Мислех, че ме искаш.
— Така беше. Така е. Аз… — Карийн прехапа устни, после опита наново: — Докато бяхме на Бета, мислех, че съм пораснала, че съм станала наистина зрял човек. После се върнах тук… и осъзнах, че за всяка хапка, която слагам в устата си, и за всяко парцалче, което слагам на гърба си, за всичко завися от семейството си. И винаги е било така, дори докато живеех на Бета. Може би всичко е било… фалшиво.