— Не… не се сещам в момента. Пробвай с „оранжев“. Или „сребърен“.
— Те пък въобще с нищо не се римуват. Ако не можеш да ми помогнеш, Марк, по-добре си върви.
— Не разбирам какво правиш.
— Изоцитрат, разбира се, но това пък не изразява съвсем… Опитвам се да подобря впечатлението, като моделирам откъса в сонетна форма.
— Това звучи направо… смайващо.
— Мислиш ли? — Лицето на Енрике светна и той си затананика: — Треорнин, серин, полярен, молекулярен…
— Печален — изстреля напосоки Марк. — Вулгарен. — Енрике му махна раздразнено да мълчи. По дяволите, Енрике не трябваше да си губи ценната умствена енергия за съчиняване на поезия — трябваше да създава комплекси от дълги молекулярни вериги с висок енергиен пренос или каквото там беше. Марк погледна внимателно ескобареца, сгънат съсредоточено като крива солета пред комтаблото, и веждите му се свъсиха при внезапната и тревожна мисъл, на която го наведе тази гледка.
Дори и Енрике едва ли си въобразяваше, че може да привлече вниманието на някоя жена с помощта на дисертацията си, нали? Или не беше ли по-правилна формулировката: „само Енрике може да си въобрази…“? В края на краищата въпросната дисертация беше единственият му безспорен успех до този момент. Едно беше сигурно — че жената, която успееше да привлече по този начин, би била точно като за него, но… но не и тази жена. Не жената, в която се беше влюбил Майлс. Обаче мадам Ворсоасон беше прекалено любезна. Със сигурност щеше да каже нещо мило, без значение в какъв ужас я е хвърлил молекулярният сонет. А Енрике, който страдаше от жесток недостиг на мило отношение също като… също като един друг човек, когото Марк познаваше твърде добре, щеше да си въобрази…
Преместването на лабораторията на постоянното й място край Хасадар внезапно му се стори много по-спешна задача. Стиснал замислено устни, Марк излезе на пръсти от лабораторията.
Докато крачеше тихо по коридора, до слуха му продължи да долита доволното каканижене на Енрике:
— Мукополизахарид, хм, хубаво е, да, добър ритъм, муу-ко-по-лии-за-хаа-рид…
Космодрумът на Ворбар Султана се радваше на привечерно затишие в трафика. Иван нетърпеливо оглеждаше голямата зала и току местеше посрещаческия си букет уханни орхидеи от дясната ръка в лявата и обратно. Надяваше се лейди Дона да не пристигне твърде замаяна от скоковете, иначе щеше да му се наложи да преразгледа плановете си за вечерта. Цветята трябваше да послужат като подходящата увертюра към това подновяване на познанството им — не твърде много и не крещящи, което би прозвучало като вопъл на отчаяние от негова страна, но достатъчно елегантни и скъпи, за да обозначат сериозен интерес за всеки, запознат отблизо с нюансите като Дона.
На крачка от Иван Биърли Ворутиър се облегна небрежно на една колона и скръсти ръце. Хвърли поглед на букета и поизкриви устни в патентованата си бегла усмивка, която не убягна на Иван. Той обаче не й обърна внимание — Биърли може и да беше непресъхващ извор на къде остроумни, къде не толкова остроумни коментарии, но определено не му беше конкуренция за романтичното внимание на братовчедка си.
Няколко размиващи се по краищата откъси от снощния му еротичен сън, с Дона в главната женска роля, погъделичкаха мислите му. Щеше да й предложи да й вземе багажа, или по-скоро част от него, каквото там носеше в ръка, един вид размяна срещу букета. Лейди Дона никога не пътуваше само с ръчен багаж, доколкото си спомняше.
Освен ако не пристигнеше, помъкнала утробен репликатор с клонинга на Пиер в него. Виж, това Биърли можеше да си го носи сам. Иван не би го докоснал и с пръчка. Биърли го беше вбесил с необичайното си мълчание по въпроса какво толкова се надява да получи на Бета лейди Дона, което да препъне братовчед й Ришар по пътя към законното му наследство, но рано или късно някой щеше да си изпробва късмета с тази клонингова история. Политическите усложнения можеха да се стоварят на главите на братовчедите му Воркосиган, но като Ворпатрил от неголямо фамилно разклонение, Иван най-вероятно щеше да излезе чист от кашата. Той нямаше глас в Съвета на графовете, слава богу.
— Ето ги. — Биърли се оттласна от колоната, загледан в далечния край на залата, и вдигна ръка в кратък поздрав. — Пристигнаха.