— Само така си мислиш. Това е един от многото удивителни странични ефекти от тестостерона, които откривам напоследък, наред с невероятните промени в настроението. Когато се приберем у дома, може да се премеря и сам ще се увериш.
— Да — каза Биърли и се огледа. — Горещо ви препоръчвам да продължим този разговор на някое по-уединено място. Наземната кола ви чака, както наредихте, лорд Доно, заедно с шофьора ви. — После отправи към братовчед си малък, ироничен поклон.
— Вие… не бих искал да се натрапвам на тази семейна среща — извини се Иван. И се заизмъква странично.
— О, напротив — възрази Биърли. С еднакви злоради усмивки, двамата Ворутиър хванаха Иван за ръцете и го поведоха към изхода. Хватката на Доно определено си беше мъжка. Гвардейците ги последваха.
Намериха официалната наземна кола на покойния граф Пиер там, където я беше оставил Биърли. Очакващият ги шофьор гвардеец в известната униформа в синьо и сиво на рода Ворутиър се разбърза да вдигне задния купол за лорд Доно и придружителите му. Шофьорът хвърли няколко коси погледа към новия лорд, но определено не изглеждаше изненадан от трансформацията. По-младият гвардеец натовари куфарите и се тръшна в предното отделение до шофьора с думите:
— Ох, слава богу, че пак съм си у дома. Йорис, няма да повярваш какво видях на Бета…
Куполът се спусна около Доно, Биърли, Забо и Иван и им попречи да чуят остатъка от изречението. Колата гладко потегли към изхода на космодрума. Иван попита жално:
— Само това ли ти е багажът? — Лейди Дона обикновено се нуждаеше от втора кола, за да го натовари всичкия. — Къде е останалият?
Лорд Доно се облегна удобно на седалката, вирна брадичка и изпружи крака.
— Зарязах го всичкия на Бета. А моите гвардейци не пътуват с повече от един куфар, Иване. Живей и се учи.
Иван не пропусна да забележи притежателното местоимение в първо лице — моите гвардейци.
— Те… — Той кимна към Забо, който преспокойно следеше разговора. — И те ли участват във всичко това?
— Разбира се — спокойно отвърна Доно. — Нямаше друг начин. Събрахме се вечерта след като Пиер почина, двамата със Забо им разказахме за плана и те ми се заклеха във вярност.
— Много, ъъ… лоялно от тяхна страна.
— От години гледахме как лейди Дона помага в управлението на окръга — каза Забо. — Дори и моите подчинени, които не бяха така… така лично заангажирани с плана, са местни хора, родени и верни на окръга си. Никой не искаше земята ни да падне в ръчичките на Ришар.
— Е, всички сте имали възможност да го наблюдавате през годините — призна Иван. После добави: — Но как успя да вбеси всички ви?
— Не стана за една нощ — каза Биърли. — Ришар не е чак такъв герой. Отне му години непрестанни усилия.
— Съмнявам се — каза Доно с внезапно безучастен тон, — че някой би се впечатлил, след толкова много време, от новината, че Ришар се опита да ме изнасили, когато бях на дванайсет, а след като му избягах, за отмъщение удави новото ми кученце. В края на краищата и тогава никому не направи впечатление.
Иван само изохка.
— Не бъди толкова строг към семейството си — вметна Биърли. — Ришар ги убеди, че ти си бил виновен за смъртта на кученцето. Винаги е имал изключителен талант за такива неща.
— Ти обаче повярва на моята версия — каза Доно. — Кажи-речи единственият човек, който ми повярва.
— Да, но по онова време вече поназнайвах това-онова на характера на Ришар — каза Биърли. Без да ги удостои с подробности.
— Тогава още не бях на служба при баща ви — отбеляза Забо, вероятно като оправдание.
— Смятай се за късметлия тогава — въздъхна Доно. — Би било твърде любезно човек да опише онзи дом като „разпуснат“. И никой друг не успя да наложи ред, докато старецът най-накрая не получи удар.
— Ришар Ворутиър — продължи разказа си гвардеец Забо, обръщайки се към Иван — впредвид, ъъ, здравословните проблеми на граф Пиер, смяташе графската титла и окръга за своя собственост, и така през последните двайсет години. Нямаше интерес бедният Пиер да оздравее, нито да създаде свое собствено семейство. Със сигурност знам, че е подкупил роднините на първата му годеница да развалят годежа и да я продадат другаде. Втория романтичен опит на Пиер осуети, като тайно и незаконно запозна семейството на момичето с личните медицински данни на графа. Смъртта на третата годеница при катастрофа със скутер беше обявена за злополука. Но Пиер не вярваше, че е било злополука.
— Пиер… вярваше в доста странни неща — притеснено отбеляза Иван.
— Аз също не мислех, че е било злополука — сухо отвърна Забо. — Управляваше го един от най-добрите ми хора. Той също загина.