— Да, милорд — каза Забо.
Биърли разчисти натрупаните безредно листа, мръсни дрехи, изсъхнали обелки от плодове и други боклуци от един фотьойл и се настани удобно, кръстосал крака. Доно обиколи стаята, като поглеждаше тъжно малкото лични вещи, останали от мъртвия му брат, и току се спираше пред някоя четка за коса — Пиер беше започнал да оплешивява, — празно шишенце от одеколон или забравени дребни монети, взимаше ги, после ги връщаше на мястото им.
— Искам къщата да се почисти, още утре. Няма какво да чакам решението на Съвета, щом ще трябва да живея тук.
— Знам една добра фирма — не можа да се сдържи Иван. — Майлс ги е наел да чистят, когато графът и графинята не са във Ворбар Султана.
— А? Добре. — Лорд Доно махна на Забо. Гвардеецът кимна и чинно се осведоми за подробностите от Иван, като ги записа на джобния си аудиосекретар.
— Ришар на два пъти се опита да завземе старата крепост, докато те нямаше — докладва Биърли. — Първия път гвардейците ти не го пуснаха да влезе.
— Добри са ми хората — промърмори Забо.
— Втория път дойде с взвод градски гвардейци и заповед, която изкрънкал от лорд Ворбон. Главният ти дежурен гвардеец ми се обади и аз успях да извадя контразаповед от лорд пазителя на ораторския кръг, която ги убеди да се оттеглят. За момент стана доста интересно. Бутаха се и се ръгаха на входа… никой не извади оръжие, нито пострада сериозно, за жалост. Иначе можеше да успеем да осъдим Ришар.
— Имаме си достатъчно дела. — Доно въздъхна, приседна на ръба на леглото и кръстоса крак върху крак. — Но ти благодаря за съдействието, Биърли.
Биърли махна с ръка.
— Под коленете, ако толкова не можеш да се удържиш — каза Забо. — А най-добре коленете да са раздалечени.
Доно веднага размести краката си, като ги скръсти при глезените, но не пропусна да отбележи:
— И Биърли седи така.
— Биърли не е най-добрият мъжки образец за подражание.
Биърли се нацупи.
— Ама наистина, Забо, как може да си толкова жесток? И то при положение, че спасих старата ти родна крепост.
Никой не му обърна внимание.
— А Иван става ли? — попита Доно гвардееца, като оглеждаше замислено обекта на въпроса си.
Иван внезапно изпадна в неведение къде да сложи краката си, да не говорим за ръцете.
— Хм, донякъде. Най-добрият образец за подражание, стига да си спомняш как точно се движеше, е Арал Воркосиган. Виж, това е истинска енергия в действие. Синът му също не се справя зле, успява някак да изглежда доста по-едър от действителните си размери. Въпреки че при младия лорд Воркосиган това е донякъде заучено. На граф Воркосиган му идва отвътре.
Плътните черни вежди на лорд Доно литнаха нагоре, той стана, пресече стаята, завъртя стола пред писалището и го възседна на обратно, кръстосал ръце върху облегалката. Подпря брадичка на ръцете си и ги изгледа страховито.
— Ха! Това ми е познато — каза Забо. — Не е зле, но има какво още да се желае. Разпери повече лактите.
Доно се ухили, после скочи, отиде до дрешника на Пиер, отвори широко вратите и започна да рови из съдържанието му. Една униформена туника на Дом Ворутиър литна към леглото, последвана от панталон и риза. После излетяха чифт високи ботуши. Доно изскочи от дрешника, прашен и със светнали очи.
— Пиер не беше много по-висок от мен, а и обувките му винаги са ми ставали, стига да ги нося с дебели чорапи. Погрижи се утре да дойде някоя шивачка…
— Шивач — поправи го Забо.
— Шивач, и ще видим колко от тези ще мога да използвам в случай на нужда.
— Разбрано, милорд.
Доно започна да разкопчава черната си туника.
— Мисля, че вече ми е време да си тръгвам — каза Иван.
— Седнете, ако обичате, лорд Ворпатрил — каза гвардеец Забо.
— Да, ела да седнеш до мен, Иване. — Биърли потупа подканящо тапицираната странична облегалка на фотьойла.
— Сядай, Иване — изръмжа лорд Доно. Край искрящите му очи неочаквано се врязаха малки бръчици и той промърмори: — В името на доброто старо време, ако не друго. Преди се натискаше да влезеш в спалнята ми, докато се събличам, а не да излезеш от нея. Трябва ли да заключа вратата и пак да си играем на „намери ключа“?
Иван отвори широко уста, вдигна укорително пръст да протестира, после реши друго и седна на ръба на леглото. „Не би посмяла“ вече му се струваше като твърде неразумно предизвикателство към бившата лейди Дона Ворутиър. Кръстоса крака при глезените, после набързо ги разкръстоса и раздалечи колене, после пак ги кръстоса и преплете пръсти с чувство на неизмеримо неудобство.