— Да не би медитацията да ти е разкрила, че Дакуемон е убил господаря ти и заслужава да умре?
Тамура издиша, явно успокоен, че алибито му е затруднило Хирата, който отново започваше да хвърля въдицата си напосоки.
— Общоизвестно е, че Дакуемон беше жалко подобие на самурай — рече той и мечът му изсвистя във въздуха. — Отличаваше се с прекалено високо мнение за себе си, никакво уважение към по-възрастните и твърде силен апетит към жените. Разпространяваше отвратителни лъжи, че господарят ми бил изменник на родината. Някой е направил услуга на света, като го е отървал от Дакуемон. Да му изтече кръвта в леглото на уличницата му — точно такава смърт му се пада.
— Отношението ти към него ми прилича на мотив за убийство — подхвърли Хирата.
Мечът проблесна в опасна близост и той отскочи тъкмо навреме, за да не се окаже с прерязано гърло.
— Не бих омърсил меча си с плъх като Дакуемон — отвърна Тамура.
— Ами ако е знаел за теб нещо, което предпочиташ да запазиш в тайна? Докато е бил в имението на главния старейшина Макино, да не би да те е видял как убиваш господаря си или как прикриваш следите от убийството?
— Глупости! — Тамура замахна към прасците на Хирата, който скочи, за да избегне острието. — Дори да исках да убия Дакуемон, нямаше да се промъкна крадешком в тъмнината, да го намушкам и да избягам. Това е убийство, извършено от страхливец.
— Вместо това ти щеше гордо да се изправиш срещу Дакуемон на улицата посред бял ден и да му отсечеш главата?
— Както би сторил един истински самурай.
Хирата допускаше, че Тамура би постъпил точно така. Убийството на Дакуемон наистина не изглеждаше в негов стил — но може би именно това е била целта.
— Да предположим, че ти си убил Дакуемон, но не си искал да бъдеш разкрит и си избрал начин, който никой не би свързал с теб, за да избегнеш отмъщението на владетеля Мацудайра…
Тамура се изсмя дрезгаво и мечът му описа сложни, бързи като светкавица щрихи във въздуха.
— Измамата е непочтена. Истинският самурай поема отговорността за действията си и понася последствията. Когато отмъстя, всички ще знаят какво съм извършил. Ще посрещна съдбата си с гордо вдигната глава — той се взря изпитателно в Хирата. — Но не очаквам от теб да разбереш. В края на краищата ти си известен със своята нелоялност към господаря си. Нима имаш наглостта да обвиняваш мен в непочтеност?
Срам и гняв заляха Хирата. Събеседникът му остана на място, стиснал меча си с две ръце, с насочено към него острие. Без да разсъждава, Хирата бързо измъкна собственото си оръжие. Възрастният мъж се усмихна пренебрежително.
— Сега ще разберем кой е истински самурай и кой е позор за бушидо — рече той.
Остриетата проблеснаха на светлината на фенерите. Хирата усети опасността, трептяща във въздуха, сърцето му заблъска в гърдите с първичния стремеж към битка до смърт, мускулите му се стегнаха, готови за нападение. При все това не помръдна, обзет от колебание. Не се боеше, че ще загуби двубоя. Тамура бе майстор на меча, но бе с трийсет години по-възрастен и никога не бе участвал в истински битки, за разлика от Хирата, който внезапно си даде сметка, че убийството на един от заподозрените би възпрепятствало разследването. Приемеше ли предизвикателството на Тамура да защити честта си, той само щеше да докаже, че е пълен позор за Сано, и щеше да се обрече на смърт като убиец. Той отстъпи назад. Прибра меча си в ножницата и твърдо понесе презрението, изписано върху лицето на противника му. Беше едно от най-трудните изпитания в живота му.
— Страхливец! — изсъска Тамура.
Хирата преглътна унижението, сподави гнева си и си наложи да отвърне спокойно:
— Знаеш нещо за убийството на Макино, което криеш. Ако си убил него или Дакуемон, аз лично ще те предам на правосъдието.
Излезе от сградата, преди Тамура да отвърне, защото се боеше, че желанието му да се бие ще надделее над хладния разум. Навън задиша дълбоко, за да се отърси от тежките мисли. Изкуството да се владееш се усвояваше болезнено. Докато минаваше през тълпата войници, скупчени на тренировъчния терен, си наложи да се съсредоточи върху разследването. Логиката и инстинктът му подсказваха, че Тамура и Кохейджи лъжеха за нощта, в която бе умрял Макино. Двамата нямаха солидно алиби за времето, в което бе убит Дакуемон, но въпреки това връзката им с него бе твърде неясна, а и не разполагаха с никакви доказателства, че Дакуемон е видял някой от двамата да убива Макино или да прави каквото и да било през онази нощ. Днес единствената новина, която можеше да съобщи на Сано, бе, че е следвал заповедите му и не се е забъркал в неприятности.