Реши да опита друга тактика. Оглеждайки войниците на Мацудайра, зърна едър самурай в пълно снаряжение да галопира с коня си през полето. Забралото на шлема му бе вдигнато и разкриваше младежко лице с румени бузи и масивна челюст.
— Норо сан — извика Хирата и му махна.
Норо спря коня си до Хирата и скочи от седлото.
— Хирата сан — поклони се той и се усмихна. — Какво те води насам? Да не се присъединяваш към нас?
— Дойдох по работа — отвърна Хирата. — Между другото моите съболезнования за смъртта на господаря ти.
Норо кимна с благодарност и лицето му помръкна. Той бе личен телохранител на Дакуемон. Хирата го отведе зад редица мишени за стрелба с лък, където можеха да поговорят незабелязано.
— Искам да ми направиш една услуга.
— Само кажи каква — отвърна Норо.
Готовността му да помогне се дължеше на един инцидент отпреди шест години, когато заедно със свои приятели се бе забъркал в шумна свада с някаква селска банда. По-многобройни и по-силни от Норо и приятелите му, селяните бяха взели превес. Норо бе загубил меча си в схватката и един от бандитите бе започнал да го налага дивашки с железен прът, когато Хирата — по това време патрулиращ полицай — се бе оказал наблизо. Той бе прекратил битката и спасил живота на Норо. Първоначалното запознанство бе прераснало в приятелство, когато Хирата се премести в крепостта Едо. Норо се бе заклел да се отблагодари на Хирата, като му направи каквато услуга поиска.
— Коя беше жената, с която отиде да се срещне Дакуемон в „Знака на заслеплението“? — попита Хирата.
Норо отмести поглед.
— Ще ми се да беше попитал всичко друго, но не и това. Не мога да кажа на никого, в това число на теб.
— Не можеш или не искаш?
— Дадох дума на Дакуемон.
Макар обещанието на самурая към господаря му да отменяше всички останали, Хирата настоя:
— Какво значение има дали ще кажеш, след като Дакуемон е мъртъв?
— И това не мога да ти разкрия — отвърна Норо, очевидно засрамен, задето трябваше да разочарова човека, на когото дължеше живота си. — Но повярвай ми, има значение.
— Тя може да е убила Дакуемон — изтъкна Хирата. — Ако не ми кажеш коя е, възможно е да прикриваш убийцата му. Освен това ме затрудняваш да изпълня дълга си и да помогна на господаря си да разкрие престъплението.
Лицето на Норо помръкна, но той поклати глава, отказвайки да бъде въвлечен в спор.
— Можеш ли поне да ме вмъкнеш в имението на Мацудайра, за да потърся улики в жилището на Дакуемон?
— Владетелят Мацудайра ще ме убие. Съжалявам — отказа му Норо.
— Няма нищо — Хирата си тръгна, но се отдалечаваше бавно, давайки на Норо време да размисли. Залагаше на чувството му за чест.
— Чакай — спря го Норо.
Хирата се обърна, изпълнен с надежда.
— Не мога да ти кажа коя е жената, но все трябва да ти помогна с нещо. Може би не бива да ти казвам и това, но… Дакуемон имаше и друго жилище, освен жилището в имението на Мацудайра. Държеше къща в Канда — Норо описа мястото. — Само че не си го чул от мен.
Глава 26
Сано влезе в стаята на Окицу и я завари коленичила сред разхвърляни по пода дрехи, обградена от войниците на Ибе и Отани. Очите й бяха широко отворени и пълни с ужас и преглъщаше мъчително и шумно. Когато зърна Сано да влиза заедно с детективите си, копоите и хората им, тя припряно изрече:
— Не ви казах всичко, което знам, за нощта, в която бе убит главният старейшина Макино. Моля ви, позволете ми да го сторя сега.
— Започвай — рече Сано, изненадан, че Окицу доброволно проявява готовност да даде информация, изпреварвайки въпросите му.
Окицу преглътна отново, пое си дълбоко въздух и загриза ноктите си. Кожата около тях вече беше зачервена и разранена.
— Доста късно онази нощ отидох… до мястото за облекчение. Като се връщах… го видях.
— Кого? — Сано усети как Ибе и Отани застанаха нащрек зад гърба му. — Главният старейшина Макино ли?
— Не! — задъха се Окицу. — Племенникът на владетеля Мацудайра.
Сано долови неодобрение и безпокойство у пазачите. Обзе го радостна възбуда, тъй като това бе първото доказателство, че някой бе видял Дакуемон след посещението му при Макино.
— Къде го видя?
— Беше в… кабинета. Вратата бе леко открехната. Надникнах вътре и… той беше там.
Сано изпитателно се взря в момичето.
— Как разпозна Дакуемон?
Тя се сви под погледа му. След продължително мълчание отвърна:
— Аз… бях го виждала преди — на празненства — гласът й се извиси в края на изречението, сякаш не бе сигурна, че това е верният отговор, и очакваше потвърждение.