— Момичето лъже, че е видяло Дакуемон в нощта на убийството на Макино — заяви Ибе. — Алибитата й и за двете убийства намирисват като престояла десет дни риба.
Сано бе съгласен със заключенията му, но рече:
— Това не означава, че е виновна.
Бе убеден, че не греши. Окицу изглеждаше неспособна да намушка или да пребие някого до смърт — поне не без чужда помощ. И все пак не беше изключено тя да е свързващото звено между двете убийства, ако между тях изобщо съществуваше някаква връзка.
— Иначе защо ще лъже? — презрително попита Отани.
— За да защити някой друг — предположи Сано. — Да скрие тайни, които нямат нищо общо с убийствата.
— Според мен тя е виновна — подхвърли Ибе, — вдовицата също.
— Арестувай едната или другата — настоя Отани.
— Избирай веднага. Не губи повече време — добави Ибе.
Сано си даваше сметка, че го притискат, а и образът на Масахиро, мъничък и безпомощен сред главорезите им, не напускаше съзнанието му нито за миг, но въпреки това остана непоколебим.
— Още не съм готов — отвърна той. — Не и при такива оскъдни доказателства.
Ибе изруга.
— Разполагаш с две жени, които са мразели Макино, имали са възможността да го убият и дават незадоволителни обяснения за действията си в нощта на неговото убийство и в нощта на убийството на Дакуемон. Какво още искаш?
Сано държеше да се увери, че няма да обвини невинен човек и по този начин да подрони устоите на правосъдието и да компрометира честното си име, но не очакваше надзорниците му да проявят разбиране.
— Трябва поне да докажа къде са били жените по времето, когато е бил убит Дакуемон. Това означава да се сдобия с информация за снощните им действия. Докато не сторя това, няма да арестувам никого.
Ибе и Отани се наведоха през парапета и размениха погледи зад гърба му. Той долови неохотата им да изпълнят заплахата си. И двамата бяха страхливци и не смееха да сторят нищо на Масахиро, за да не предизвикат гнева на Сано; той самият също се боеше синът му да не пострада. Безизходицата парализираше всички. На фона на далечния тътен от битката Сано долови бълбукането на дъждовната вода в улука.
Най-сетне надзорниците кимнаха неохотно, а на лицата им бе изписано явно недоволство.
— Добре — рече Ибе. — Можеш да проучиш къде са ходили жените. Но без да се бавиш излишно.
Сано не изпита особено облекчение. Дали щеше да успее да удържа надзорниците си, докато разкриеше престъпленията… преди нетърпението им да ги накараше да осъществят заплахата си.
Междувременно войната можеше да унищожи всички.
На разораното оризово поле отвъд стените на крепостта Едо двете армии се врязаха една в друга. Конниците на Мацудайра се спуснаха към кавалерията от фракцията на Янагисава. Флагове с гербовете на лидерите се вееха на прътове, закрепени върху гърбовете на ездачите. Копита биеха земята; пики пронизваха войниците. Пехотинците замахваха и нападаха, мечовете им съсичаха враговете. Стрелците по фланговете изсипваха порой от куршуми. Стрелите свистяха през облаците барутен дим. Виейки в агония, мъжете падаха в калта, вече осеяна с трупове и просмукана от кръв.
Войниците надаваха дивашки викове, екзалтирани, че бяха сложили край на мира, задушавал бойния дух в продължение на близо век от управлението на Токугава. Яхнали конете си, генералите наблюдаваха бойните действия от хълмовете от двете страни на полето. Даваха заповеди на командирите, които ги съобщаваха на войските с пронизителен тръбен зов или с мощен тътен на барабани. Войниците се втурваха напред, нападаха, оттегляха се, прегрупираха се и отново се устремяваха в атака. Разузнавачите оглеждаха бойното поле през далекогледи и брояха жертвите.
Победител щеше да бъде онзи, който успееше след битката да запази достатъчно голяма армия, за да може да се задържи на власт при съществуващия режим.
Върху портите към имението на владетеля Мацудайра бяха увесени черни драперии. Под тях бе окачено известие за голямата загуба на клана. Голият труп на Дакуемон бе сложен в дървена вана в една от стаите на личните жилища. Облечени в бяло, жените от рода Мацудайра наливаха вода във ваната с глинени урни. Плачеха, докато къпеха Дакуемон, отмиваха кръвта от раната на гърдите му и бършеха с мокра кърпа красивото му безжизнено лице. Владетелят Мацудайра седеше наблизо, подпрял глава върху стиснатите си юмруци. Беше с бойни доспехи, но шлемът му със златни рога бе оставен на пода до него. Скръб терзаеше духа му, докато жените подготвяха племенника му за пътуването в отвъдното. Някой коленичи до него и той се обърна; беше Уемори Йоичи, негов стар приятел от съвета на старейшините. Уемори бе нисък и дебел, прехвърлил петдесетте, с провиснала гуша.