Когато се хвърли отново към нея, Рейко яростно заби коляно в слабините му. Кохейджи се претърколи настрана и започна да вие като агонизиращо животно, превит на две и притиснал с ръце наранената си мъжественост. Рейко скочи на крака, но Тамура й препречи пътя към вратата и вдигна меча си, готов да я посече.
— Хванете я! — нададе пронизителен писък Ясуе.
Рейко зърна на пода до себе си мангал с въглища. Грабна го и го запрати в коленете на Тамура. Той се олюля. По дрехите му се посипаха пепел и живи въглени. Пусна меча и започна да се тупа с длани, за да угаси подпалените си дрехи. Рейко се втурна към вратата.
— Спрете я! — изкрещя Тамура и се закашля от дима.
Окицу се свлече на земята, но Агемаки се втурна след Рейко и се вкопчи в ръкава й. Рейко я сграбчи за ръката, завъртя я и я блъсна настрана. Агемаки загуби равновесие и падна по очи. Ясуе се спусна към Рейко с протегнати ръце, грачейки като обезумяла врана.
Рейко грабна масичка за сервиране от лаково дърво и цапардоса икономката през лицето. Тя падна и не помръдна повече. Тамура грабна меча си отново, но Рейко хукна през вратата.
— Ще избяга! — извика задавено Кохейджи.
Рейко се втурна по коридора, следвана от Тамура. Изскочи през вратата и се спусна по стъпалата към градината. Дърветата, храстите и камъните бяха като неясни сенки в падащия сумрак. Леденият дъжд я шибна през лицето. Студът се впи в плътта й, незащитена от разкъсаните дрехи. Тамура извика на пазачите и изкрещя към нея:
— Безсмислено е да бягаш. Няма да се измъкнеш жива от крепостта Едо.
За щастие Рейко нямаше нужда да излиза от Едо, а само да се добере до дома си в жилищния район на служителите на бакуфу, от който я деляха няколко улици. Забързаните стъпки на пазачите приближаваха. Рейко се втурна между постройките, налучквайки пътя в мрака. В отсрещния край на двора забеляза изкривен бор. Зад него се издигаше външната стена на имението. Рейко се набра на ниските клони и се изкатери между студените остри иглички. Пропълзя върху стената, спусна крака от другата страна и скочи.
В личните помещения на имението си Сано пиеше горещ чай в кабинета си заедно с Хирата. Отвън зазвучаха камбаните на храма, призовавайки свещеници, монаси и монахини за ритуалите на вечерната молитва. Далечната престрелка замря с падането на мрака. Надзорниците го бяха оставили, за да докладват на владетеля Мацудайра и на управителя Янагисава, но хората им все още бяха окупирали къщата. През отворените междинни прегради, които деляха съседните на кабинета му стаи, Сано наблюдаваше прислужниците, които хранеха Масахиро в детската му спалня. Двама копои седяха близо до детето и го пазеха. Обикновено весело и бъбриво, сега момченцето не продумваше. Прислужниците също бяха мълчаливи и сериозни. Детективите стояха в коридора, готови да защитят дома от неканени гости. Над имението тегнеше зловеща тъга.
— Какво научи? — тихо попита Сано, за да не го чуят пазачите в детската стая или другите, които бяха пръснати из жилището.
Също толкова тихо Хирата описа посещенията си при Тамура и Кохейджи.
— След като си тръгнах, проверих разказите им и какво са правили по времето, когато е бил убит Дакуемон. Другите актьори от „Накамураза“ казаха, че снощи по време на репетицията Кохейджи е отсъствал от театъра за повече от час. Не им е казал нито къде отива, нито защо.
— Значи те е излъгал, че е бил в театъра през цялата нощ — заключи Сано.
— Така е. Отсъствал е достатъчно дълго, за да може да убие Дакуемон. Алибито на Тамура е също толкова неубедително. Хората му потвърдиха, че е отишъл до военния лагер, но според мен лъжат.
— Разбра ли дали някой в лагера го е видял?
— Когато пристигнах там, всички войници вече бяха на бойното поле. Но нито Тамура, нито Кохейджи признаха каквото и да било за нощта, в която е бил убит Макино. И, изглежда, няма никакви доказателства, които да свързват, когото и да било от тях с убийството на Дакуемон.
Разочарованието и умората, прибавени към безпокойството му за Рейко, изцеждаха силите на Сано.