— Добре — кимна Сано. — Струва ми се безопасно. Но този път внимавай.
Глава 28
На другата сутрин Сано завари Ибе, Отани и войниците им да го чакат пред портата. Дъждът бе спрял, но стените на околните сгради изглеждаха потъмнели от просмукалата се в тях влага. Сред скупчените облаци се бяха появили ивици синьо и небе, ала въздухът бе все така мразовит. Портите на именията бяха осъмнали с плющящи от вятъра флагове, върху които се открояваха гербовете на владетеля Мацудайра или Янагисава. Единствено портата на Сано не бе окичена. Проходите в крепостта Едо кънтяха от тропота на копита и маршируващи нозе, докато армиите се отправяха към бойното поле.
— Какво прави той тук? — намръщено попита Отани, забелязал Хирата сред детективите, които придружаваха Сано.
— Днес ще ми помага в разследването — отвърна Сано.
— Не, няма — възрази Ибе. — Ние му забранихме да участва.
— Ако искате да ви съдействам, ще му позволите да ме придружи — настоя Сано. Смяташе, че Хирата е заслужил да бъде върнат в разследването. — Синът ми е гаранция, че двамата с Хирата сан ще се държим, както подобава.
— Не ме интересува. Искам да си върви — отсече Отани, ядосан, че Сано му противоречи.
В този момент обаче се намеси Ибе:
— Омръзна ми да спорим за всичко. Нека дойде. Какво значение има?
Отани кимна и отстъпи с неохота.
— Днес ще арестуваш за двете убийства или вдовицата, или наложницата — обърна се той към Сано. — Вече нямаш основание да протакаш.
— Не е точно така — възрази Сано. — Има още една следа, която искам да проуча, преди да арестувам Агемаки или Окицу. Ето какво съобщение получих снощи.
Той подаде на Отани сгънат лист хартия. Отани го разтвори и прочете на глас:
Ако искаш да разбереш кой е убил главния старейшина Макино, иди в средната къща от западната страна на улица „Цукеги“ в Канда.
— Няма подпис. Кой го е изпратил?
— Не знам — отвърна Сано, макар че писмото бе негово дело. — Пъхнали са го под портата ми по някое време през нощта. Никой не е видял кой го е донесъл.
Сано бе измислил този хитър ход снощи, за да успее да проучи къщата на Дакуемон под носа на Ибе и Отани. Ако те не знаеха, че къщата е собственост на Дакуемон и нямаха представа, как Сано бе научил за нея, може би нямаше да възразят срещу отиването там и нямаше да имат основание да го обвинят, каквото и да откриеше. Ибе взе бележката от Отани и подозрително се взря в нея.
— На анонимните съобщения не бива да се вярва.
— Така е, но не мога да пренебрегна това, защото ще означава, че не ще изпълня дълга си към шогуна.
Надзорниците се отдръпнаха да обсъдят ситуацията. Сано чакаше с надеждата, че ако страхът от господарите им не е достатъчен, то любопитството им ще свърши останалото.
— Добре — каза най-сетне Отани.
— Обаче ако това е номер, някой ще си плати.
Погледът, който Ибе хвърли на Сано, не оставяше никакви съмнения, кой щеше да е този някой.
Рейко коленичи пред тоалетката в стаята си, за да се приготви за посещението при приятелките си, от които се надяваше да научи коя е била любовницата на Дакуемон. Здравият сън бе върнал силите и бодрия й дух. След като изми пепелта от косите си, се гримира старателно, почерни зъбите си и се облече подобаващо за съпругата на високопоставен служител на бакуфу, в резултат на което отново заприлича на себе си. Но връщането към нормалния й живот не бе уталожило тревогите й.
Пазачите не изпускаха от поглед Масахиро. Не се отдалечиха нито за миг, докато го обличаше и хранеше сутринта. Не й се искаше да го оставя с тях, макар детективите на Сано да стояха нащрек, готови да го защитят, ако се наложеше. Безпокоеше се и за Сано, който бе отказал да се присъедини към някоя от фракциите и можеше да разчита единствено на собствените си васали, докато обикаляше из крепостта Едо. Рейко зърна отражението си в огледалото и изписаната на лицето й тревога. Със съзнателно усилие си придаде спокоен вид и стана. Тъкмо си слагаше наметалото, когато на вратата се появи една от прислужниците.
— Кажи на носачите да приготвят паланкина ми и да ме чакат с охраната в двора — нареди Рейко.
— Да, господарке — поклони се прислужницата, — но трябва да ви съобщя, че е дошла да ви види госпожа Янагисава. Чака в приемната.
Безпокойство и гняв завладяха Рейко. Едва се бе прибрала у дома, и госпожа Янагисава отново бе по петите й! Реши, че достатъчно дълго бе търпяла разрушителната й лудост. Трябваше веднъж завинаги да сложи край на приятелството им — и то още сега. Тя забърза към приемната, където я очакваше госпожа Янагисава.