— Има няколко въпроса, които бих желал да изясня — каза той.
Вперил настоятелен поглед в него, Тамура се навъси.
— Казах ви, че открих господаря мъртъв в леглото му. Какво по-ясно от това?
— Нека поговорим за времето, преди да откриеш главния старейшина Макино. Кога за последен път го видя жив?
— След вечеря, преди убийството — отвърна Тамура с вяло усилие да угоди на Сано.
— Какво се случи тогава?
— Попитах главния старейшина Макино дали има нужда от нещо, което да сторя за него. Той каза, че не, и се оттегли в личните си помещения.
— А ти какво направи след това?
— Извърших обичайния си вечерен обход на имението. Проверих дали стражите покриват определената територия и дали портите се охраняват достатъчно добре. Моят помощник ме съпровождаше и може да потвърди думите ми.
— А после? — подкани го Сано.
Тамура се поколеба за миг, достатъчно дълъг, за да подскаже на Сано, че главният васал бе решил да пропусне или да промени нещо в последователността на събитията.
— Оттеглих се в стаята си.
След разговора със съпругата на Макино Сано лично бе огледал жилището на Тамура, което се състоеше от спалня и прилежащ кабинет, разположени в частта на постройката, перпендикулярна на онази, в която се намираха стаите на Макино. Сано бе забелязал подвижната плоскост, която отделяше спалнята на Макино от кабинета на Тамура. Не се изненада, че претърсването не бе довело до нищо, което би представлявало интерес за следствието. Тамура бе достатъчно умен да се сети, че Сано ще държи да направи оглед на стаите му, и най-вероятно бе унищожил всичко, което по някакъв начин би могло да го свърже с престъплението. В кабинета се намираха само документи, отнасящи се до управлението на имението. В спалнята бяха малкото дрехи да Тамура, завивките и още няколко вещи от първа необходимост, всички в изряден ред. В специален шкаф бяха прибрани бойните му одежди и много оръжия. Всеки меч, кинжал или тояга си имаше свое точно място. Сано отбеляза наум, че нито едно от тях не беше празно и че по оръжията нямаше петна от кръв. Ако Тамура бе използвал някое от тях за убийството на Макино, очевидно после го бе почистил и прибрал на място.
— Какво прави, след като се прибра в жилището си? — попита Сано.
— Работих в кабинета си докъм полунощ — отвърна Тамура — и после си легнах.
— Чу ли някакви шумове от стаята на главния старейшина Макино?
Тамура се бе втренчил мрачно в дъжда.
— Никакви.
— Главният старейшина Макино е бил пребит до смърт в жилището му, което е съседно на твоето, а ти не си чул нищо? — попита Сано скептично.
Тамура изви устни в безмълвно упорство.
— Ще ми се да бях. Тогава щях да се събудя и да я спася господаря.
Все така обзет от съмнения, Сано попита:
— В добри отношения ли беше с главния старейшина Макино?
— Много добри — в гласа на Тамура звънна гордост. — Служих му вярно в продължение на трийсет години и през двайсет от тях бях негов главен васал. Нашите два клана са свързани от три века. Предаността ми към него беше безусловна. Ако не вярвате на думите ми, просто разпитайте наоколо.
Сано щеше да го стори. Той възнамеряваше да провери сведенията и миналото на всички заподозрени.
— Някога имало ли е каквото и да било неразбирателство между теб и Макино сан?
Тамура стрелна Сано с раздразнение:
— Разбира се. Няма хора, живели и работили заедно трийсет години в съвършен сговор. Ще призная, че никак не беше лесно да му служа, но аз го почитах, макар че с възрастта ставаше все по-своенравен. Това е Пътят на воина.
Сано се замисли над характера на връзката между господар и васал. Това бе най-тясната и най-съществена обвързаност в самурайското общество, сродна на брака и изпълнена с напрежение. Господарят даваше нареждания, на които васалът бе длъжен да се подчинява безпрекословно. Неравенството между тях и постоянната необходимост от себеотрицание често болезнено накърняваха гордостта на самурая. Сано се сети за противоречията, възникнали между него и Хирата, и предположи, че главният старейшина Макино вероятно неведнъж бе поставял на изпитание търпимостта на Тамура.