— Напоследък да сте имали някакви свади помежду си?
— Бих ги нарекъл разногласия, не свади — уточни Тамура. — Когато вършеше неща, които според мен бяха неправилни, аз го съветвах да се въздържа. Това влиза в задълженията на главния васал.
— И какви бяха тези неправилни неща, които е вършил? — Сано се надяваше да чуе причини, които да дадат достатъчно основание на Тамура да желае смъртта му.
— Нищо съществено — тонът на Тамура подсказваше, че той не възнамеряваше да се задълбочава.
— Макино сан пренебрегваше ли съветите ти?
Унила усмивка изкриви устните на Тамура.
— Често. Господарят предпочиташе сам да взема решения. Трудно можеше да му се повлияе.
— А ти засягаше ли се, че не те слуша?
— Ни най-малко. Един господар има право да върши каквото си поиска, независимо от мнението на главния му васал.
Сано доби усещането, че Макино бе представлявал непрекъснато изпитание за Тамура, който не приличаше на човек, способен да проявява разбиране, когато съветите му се пренебрегват.
— Как се отнасяше с теб?
— Обикновено с уважение. Но когато ставаше раздразнителен, почваше да ми крещи и да ме ругае. Аз нямах нищо против. Бях свикнал.
Тамура нямаше вид и на човек, готов да търпи хули.
— Някога да си изпитвал желание да накажеш главния старейшина Макино за лошото му отношение към теб?
— Като го убия, искате вероятно да кажете — Тамура присви очи с враждебност. — Когато един самурай отнеме живота на своя господар, това се смята за най-тежкото нарушение на бушидо. Никога не бих убил главния старейшина Макино, по каквато и да било причина. Дори фактът, че сте си го помислили, това вече е жестока обида за честта ми. Длъжен съм да ви призова на дуел и да ви накарам да ми се извините за обвинението.
Сано прецени, че Тамура говореше сериозно независимо дали бе виновен за убийството или не. Последното, от което имаше нужда в този момент, бе дуел с Тамура, в който или да убие своя заподозрян, или да загуби собствения си живот.
— Ще се извиня незабавно за всяко отправено несправедливо обвинение — каза той меко. — Но сам можеш да си дадеш сметка, че предвид на обстоятелствата съществува и възможност ти да си убил главния старейшина Макино. Ти си един от малцината, които са били в личните му помещения заедно с него. Твоите стаи са съседни на неговите. И ти си открил трупа му.
— Това не доказва, че убиецът съм аз — изсмя се язвително Тамура.
— Ако наистина си невинен и искаш да защитиш честта си… и живота си… по-добре ми кажи всичко, което знаеш за онази нощ — подкани го Сано.
Тамура сбърчи чело и свъси вежди тъй яростно, че те надвиснаха заплашително над очите му. Но Сано видя как зад гневната гримаса главният васал разсъждаваше усилено. В следващия миг чертите му се отпуснаха и той въздъхна шумно в израз на примирение.
— Добре — отстъпи Тамура. — Освен мен, съпругата, наложницата и госта на главния старейшина Макино в покоите му имаше и друг човек.
Сано се втренчи в Тамура, без да повярва на думите му. Никой от обитаващите имението, разпитани от Хирата, не бе споменал за пети човек около Макино. Дали Тамура бе скрил този факт, запазвайки го като резерва подобно на генерал във военно време, който трупа муниции, в случай че врагът се приближи твърде много? Или бе изфабрикувал нов заподозрян, за да прикрие собствената си вина?
— И кой е той? — попита Сано.
— Мацудайра Дакуемон — отвърна Тамура. — Това е племенникът на владетеля Мацудайра.
Младият мъж бе последният най-предпочитан любовник на шогуна и според слуховете — неговият избраник за наследник на режима. Освен това бе страстен поддръжник на стремленията на чичо си към властта и отявлен противник на оглавяваната от Янагисава фракция, към която бе принадлежал и Макино.
При този гибелен обрат на разследването Сано бе обзет от силно безпокойство. Тревога изостри чертите на Отани, разбирайки, че господарят му току-що бе свързан с убийството.
— Какво е търсил тук Дакуемон? — попита Сано.
— Беше дошъл да посети господаря — отвърна Тамура.
Сано не можеше да си представи Макино да допусне член на вражеския лагер в имението си, а какво оставаше за личните му помещения.
— А ти защо не съобщи за това по-рано? И защо никой не ни каза?
— Главният старейшина Макино ни беше наредил да пазим посещението в тайна — отвърна Тамура. — Бяхме длъжни да се подчиним на заповедта му, дори и след смъртта му.
— Тогава защо ми го казваш сега?
— Защото реших, че случай като този оправдава неподчинението ми. Възможно е племенникът на владетеля Мацудайра да е убил господаря ми. Не мога повече да мълча за посещението му.