— Не се тревожи, чичо — Дакуемон вдигна ръка в успокоителен жест. — Знам какво правя. Питайте ме каквото пожелаете.
Владетелят Мацудайра впери гневен поглед в двамата. Колкото и да не му се искаше да засегне чичото, Сано не можеше да пропусне възможността да разпита племенника.
— Ходил ли си при главния старейшина Макино в имението му в нощта на убийството?
— Да — отвърна Дакуемон.
Сано бе озадачен; той бе очаквал Дакуемон да отрече, че е бил на посещение при Макино, и да предложи алиби за нощта на убийството.
— Защо си бил при главния старейшина?
— За да уредя някои недовършени дела, които имахме с него — отвърна Дакуемон. — Преди няколко месеца бях решил, че главният старейшина може да бъде ценен съюзник. Затова започнах да правя опити да го спечеля на наша страна. Но той всеки път ми отказваше. Онази вечер обаче ми прати покана да го посетя. Когато пристигнах, ми каза, че е решил да се присъедини към нашата фракция.
Сано бе удивен. Видя, че върху лицата на Хирата и Ибе се изписа изумление.
— Нима искаш да кажеш, че главният старейшина Макино е възнамерявал да се откаже от съюза с дворцовия управител Янагисава?
— Точно това искам да кажа — потвърди Дакуемон.
При все това изглеждаше невъзможно. Макино и Янагисава бяха близки съратници през всичките четиринайсет години на управление на шогуна. Сано не бе чувал и най-малък намек за разрив помежду им.
— Макино никога не би предал моя господар! — възкликна гневно Ибе. — Неговата вярност беше безусловна. Никога не би изоставил дворцовия управител, особено в тези времена!
— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но го стори — коравосърдечният тон на Дакуемон говореше, че не изпитва и най-малко съжаление.
— И защо му е било на Макино да дезертира? — попита Сано, все още недоумяващ.
— Аз го убедих, че нашата фракция вероятно ще излезе победител в една война срещу дворцовия управител Янагисава — отвърна Дакуемон, — а той искаше да бъде от страната на печелившите.
Ибе понечи да възрази, но после се отказа и замълча. Изглеждаше така, сякаш цялостното му възприятие за света се бе променило. Сано си даде сметка, че с историята на Дакуемон можеше да отпрати разследването в съвсем различна посока.
— Тъй че, както виждате, аз не съм имал причина да убия Макино — заключи Дакуемон. — Той вече не беше враг. Спечелвайки го на наша страна, ние си осигурявахме мнозинство в съвета на старейшините. Той можеше да повлияе на шогуна в наша полза. В мой интерес беше да е жив.
„В случай, че тази история е истина“, помисли си Сано.
— Кой, освен теб знаеше, че Макино е имал намерение да мине на противниковата страна?
— Чичо ми — отвърна Дакуемон.
Сано погледна към владетеля Мацудайра, който кимна. Сано си даде сметка, че през цялото време чичото е знаел, че племенникът му е бил на местопрестъплението. Пък и той никога не бе твърдял обратното.
— Някой друг знаеше ли за дезертьорството?
Дакуемон поклати глава:
— Смятахме да го запазим в тайна.
— Защо?
Дакуемон изкриви устни в лукава усмивка.
— По-добре беше дворцовият управител Янагисава да не знае, че Макино е станал предател. Искахме да използваме Макино като шпионин във вражеския лагер.
— В такъв случай разполагам единствено с вашата дума — твоята и на чичо ти, че Макино действително е предал дворцовия управител и е преминал на ваша страна — заключи Сано.
Дакуемон сви рамене, без изобщо да се притесни от намека на Сано, че той и чичо му са изфабрикували цялата история.
— Това е истината.
— А истина ли е също, че онази нощ ти и Макино сте се скарали? — попита Сано, припомняйки си онова, което му бяха казали пазачите. — Да — отвърна без колебание Дакуемон. — Макино искаше подкуп в замяна на верността си. Беше повече, отколкото бях готов да платя. Взехме да се пазарим за сумата. Накрая се разбрахме.
Но Сано предположи, че Дакуемон би могъл да измисли това обяснение, защото бе наясно с манията на Макино относно сигурността и е предвидил, че няма начин някой шпионин в къщата да не е чул разпрата. Може би Макино е възнамерявал да дезертира, но когато Дакуемон е отказал да плати искания подкуп, главният старейшина е променил решението си. Дакуемон не би се примирил със загубата на един потенциален главен съюзник и е видял предимството в това да отстрани Макино. След смъртта на Макино и отслабеното влияние на дворцовия управител върху шогуна Дакуемон би се сдобил с още по-добър шанс за наследяване на титлата. Убийството на един хилав и безпомощен старец би могло да му осигури мястото на оглавяващ следващия режим.