— И какво стана после?
— Сбогувахме се — отвърна Дакуемон. — И си отидох вкъщи.
— Веднага ли напусна имението? — попита Сано. Когато Дакуемон кимна, той добави: — Никой не те е видял да си тръгваш.
Дакуемон се изкиска.
— Скроих малък номер на пазачите и поех напряко. Има една врата в задния зид. Малка, обрасла с бръшлян и залостена. Съмнявам се, че изобщо са я използвали някога. Вероятно пазачите дори не знаят, че съществува. Онази нощ никой не я охраняваше. Измъкнах се през нея, без изобщо да разберат.
Сано си набеляза мислено да провери тази порта, която отсега бе сигурен, че щеше да открие.
— След като стражите не подозират за съществуването на тази врата, ти откъде знаеш за нея?
— Отрасъл съм в крепостта Едо. Когато бях момче, изследвах всяко кътче от нея. Забавлявах се, като се промъквах на разни чужди места — Дакуемон се усмихна на детската си дързост. — Влизал съм в повечето имения, включително в това, в което сега живеете вие. Между другото по-добре заковете онзи капак от външната страна на кухнята, която води към избата, ако вече не сте го сторили — той се засмя на озадаченото изражение на Сано и добави: — Аз съм длъжен да познавам крепостта Едо по-добре от всички.
Възможно бе знанията му, както и талантът да се промъква незабелязано да му бяха свършили добра работа. Сано си представи как Дакуемон се прокрадва обратно до покоите на главния старейшина, докато Тамура и стражите го издирват, как пребива Макино до смърт и после бяга през своя таен изход.
— Има улики, че някой се е промъкнал в личните помещения на Макино — поясни Сано. Ако Дакуемон се е върнал да убие Макино, той не би могъл да влезе през вратата, тъй като стражите щяха да го видят.
— Не съм бил аз — заяви Дакуемон с безцеремонно безгрижие. — И не съм убил Макино. Той беше жив, когато напуснах имението.
— Можеш ли да докажеш невинността си? — попита Сано.
— Не, но имате думата ми. А моята дума има доста голяма тежест все още.
Самодоволната усмивка на Дакуемон намекваше за връзката му с шогуна. Сано знаеше, че той не е покорен сексуален роб на своя господар, а мъж, който използва тялото и чара си като оръжия, за да постигне желанията си.
— Ще е голяма грешка, ако племенникът ми бъде обвинен в убийство — заяви владетелят Мацудайра недвусмисления намек, че шогунът ще закриля Дакуемон и ще накаже Сано за охулване на любовника му.
— Може да се окаже, че нямам друг избор — отвърна Сано.
Честта го задължаваше да доведе докрай разследването, независимо от последствията. Бе стигнал до кръстопът в диренията си. Едното разклонение водеше към Дакуемон и владетеля Мацудайра и до гибелен сблъсък с тях, в случай че установеното от него ги свържеше с убийството на Макино. Другото разклонение сочеше към нов заподозрян, който можеше да се окаже също толкова опасен.
Дакуемон се ухили.
— Сосакан сама, вашият избор е дали да подложите врата под острието на палача, или да влезете в огъня. Защото и вие, и аз знаем, че освен мен има друг човек, който възпрепятства разследването. Човек, който би направил всичко, за да не позволи на един толкова важен съюзник да дезертира… или за да накаже предателя.
— Едно предателство от страна на Макино предоставя на дворцовия управител Янагисава мотив за убийство — отбеляза Сано.
— Това би го поставило в твърде неблагоприятно положение по отношение на клана Мацудайра — каза Хирата.
Двамата вървяха през войсковия лагер в обособената територия на Токугава, все по-далеч от имението на владетеля Мацудайра. Отани ги следваше плътно, а Ибе вървеше след тях. Тъмни облаци все така забулваха небето, вещаейки още дъжд. Откъм скупчилите се около огньовете или в палатките войници долитаха приглушени разговори и смях.
— Дезертирането на Макино може да е коствало на Янагисава контрола върху режима — побърза да добави Отани, опитвайки се да отмие позора от своя господар и да го изсипе върху врага.
— А аз си помислих, че в този случай за първи път Янагисава е вън от подозрение — каза Хирата.
— Господарят не е виновен за убийството — заяви Ибе, но в тона му вече не звучеше доскорошната убеденост.
Сано хвърли поглед зад себе си и забеляза колко смачкан и окаян изглеждаше Ибе. Вероятно изпитваше ужас от това, как господарят му щеше да отговори на намеците на Дакуемон. При все това Сано разбираше, че колкото и зле да изглеждаха нещата за Янагисава, неговата роля в убийството бе спорна.
— Въпросът за вината или невинността на Янагисава зависи от две неща — заяви той. — Първо, главният старейшина Макино действително ли се е канел да дезертира, и, второ, Янагисава знаел ли е за това.