Отвличането й от краля дракон и досегът й със смъртта я бяха научили, че животът е кратък и онези, които чакат твърде дълго онова, което искат да притежават, може и да си отидат, преди да са го получили. Това прозрение й бе помогнало да преодолее вродената си срамежливост. Вместо просто да шпионира съпруга си от разстояние, тя имаше дързостта да се приближава тъй много, навлизайки в полезрението му, че той нямаше как да не я забележи. Първоначално не смееше да говори, но един ден, срещайки го в градината, бе промърморила: „Добро утро, господарю мой“. И чудо на чудесата — той й бе отговорил!
По-смела от всякога, госпожа Янагисава се промъкна в живота му. В редките вечери, когато той не излизаше, тя му сервираше вечерята. Той говореше за политика, изливаше гнева си към враговете или тържествуваше при победа над тях. Госпожа Янагисава ценеше неимоверно тези вечери и привилегията да бъде в компанията му. Но той нито веднъж не й и каза нещо лично; държеше се с нея като с верен слуга, а погледът му никога не се задържаше върху нея; никога не отразяваше нуждата, която пламтеше вътре в нея и я изгаряше.
И тогава една нощ тя разказа на съпруга си как за малко не бе убила Рейко на острова на краля дракон. За първи път той я изгледа с искрен интерес. Това й вдъхна още по-голяма смелост. Тя започна да посещава спалнята му, където той спеше сам, откакто полицейският началник Хошина го бе напуснал. Сутринта му носеше чай и му помагаше да се облече. През нощта, докато се къпеше, тя го търкаше и поливаше, преди той да се отпусне във ваната. Голото му тяло я изпълваше с такова неистово желание! Но той нито веднъж не бе дал и най-малък признак, че я желае. Защо й позволяваше тези интимности, тя не разбираше. Може би се наслаждаваше на слабостта й, а може би се чувстваше самотен, след като Хошина вече го нямаше.
Сега, докато слушаше как съпругът й разговаря с Като и Мори, госпожа Янагисава осъзна, че дворцовият управител бе в беда. Проблемите му й предлагаха нова възможност. В съзнанието й взе да се оформя смътен план, как да спечели любовта на своя съпруг и да постигне най-съкровеното си желание.
— Без съмнение Сано не подозира, че главният старейшина Макино е бил убит от член на вашата фракция — каза Като на дворцовия управител. — Когато оповести, че Макино е станал жертва на убийство, вие по великолепен начин се престорихте на разстроен. За малко да заблудите и мен. Но със сигурност успяхте да заблудите и Сано, и шогуна.
Янагисава бе горд с изпълнението си, но каза:
— Онова, което успях да постигна, бе само да спечеля малко време, за да можем да се защитим. Научи ли за дезертьорството на Макино, Сано веднага ще си даде сметка, че за мен главният старейшина е бил по-ценен мъртъв, отколкото жив.
— Няма да го научи от нас — заяви Мори.
— Но Дакуемон и владетелят Мацудайра ще му кажат, ако вече не са го сторили — възрази Янагисава. — Те ще хукнат да спасяват собствената си кожа, обвинявайки мен. Аз ще стана основният му заподозрян. Той е като куче, което няма да пусне кокала дори и с риск за живота си.
— Какво ще правим? — попита Като, а подобното му на пергамент лице бе сбръчкано от тревога.
— Очевидната посока на действие е да спечелим Сано на наша страна — отвърна Янагисава. — Но в случай че не успеем, ще имаме нужда от резервен план, за да отклоним подозренията му и в същото време да отслабим позициите на Мацудайра.
В този момент Янагисава чу стъпки в коридора, които приближаваха по специалния дървен под, направен така, че когато някой ходи по него, да издава високи, наподобяващи силно цвърчене звуци. На пръсти се брояха хората, които се допускаха в личните му помещения, и Янагисава разпозна единия от тях по вървежа. Той освободи Като и Мори. Щом двамата си тръгнаха, той извика през отворената врата:
— Влез!
В стаята влезе синът му Йоритомо — седемнайсетгодишен юноша, същинско копие на баща си от младежката му възраст. Имаше същото деликатно телосложение и впечатляваща красота. Но походката му бе несигурна, а изражението му носеше неизменната сянка на съмнение в собствените му сили. Притежаваше мило излъчване на уязвима невинност, наследено от майка му — роднина на Токугава и бивша придворна дама в двореца, с която Янагисава бе изживял мимолетна любовна връзка.
Когато момъкът коленичи предпазливо пред Янагисава и се поклони, дворцовият управител почувства към него собственическа привързаност. Момчето докосваше нежна, скрита струна в сърцето му. Общата им кръв ги бе свързала завинаги. А и Йоритомо не беше просто плод на слабините му, а неговото средство към върховната власт.