В гласа на младежа звучеше убеденост. Той се беше изправил в решителна поза, готов да постигне поставената му от Янагисава цел. Дворцовият управител си каза, че оцеляването оправдаваше обучаването на Йоритомо, как да се държи като изкусен прелъстител на шогуна. Владетелят Мацудайра би сторил същото с Дакуемон, ако племенникът му не бе избрал доброволно този път. Дакуемон — развратник, достатъчно опитен както с мъже, така и с жени, нямаше нужда от уроци, как да доставя удоволствие на шогуна. Въпреки това Янагисава не можеше да се отърси от натрапчивото чувство за вина към Йоритомо.
— Даваш ли си сметка, че онова, което правим, ми причинява не по-малко болка, отколкото на теб? — попита той разпалено. — Осъзнаваш ли, че ако имаше някакъв друг начин, нямаше да искам толкова много от теб?
— Да, уважаеми татко — отвърна Йоритомо със съвършена, пламенна искреност. — С радост ще направя всичко, което пожелаете, защото вие знаете кое е най-добро и за двама ни.
— Благодаря ти, сине. Надявам се, че някой ден и ти ще ми благодариш.
Смирен от отношението на Йоритомо, обзет от любов, Янагисава го стисна за раменете и после го пусна. Йоритомо протегна ръце, сякаш за да прегърне баща си. Янагисава бе връхлетян от внезапен спомен за едно малко момче, което тичаше да го поздрави.
После Йоритомо очевидно се сети, че вече не е дете. Отпусна ръце, поклони се и излезе от стаята. Тревога и съмнения измъчваха Янагисава. Ако замесеха името му с убийството на главния старейшина Макино и ако загубеше битката срещу владетеля Мацудайра, тогава Йоритомо щеше да остане единственото му упование за бъдещето.
Госпожа Янагисава и Кикуко надникнаха през вратата на кабинета на дворцовия управител. Той бе седнал зад бюрото си. Ръката му стискаше четчица за писане и се движеше бързо, изписвайки страницата с елегантен почерк. Сърцето на госпожа Янагисава заби учестено от вълнението, което винаги я изпълваше, щом се озовеше близо до него. Без да вдига поглед, дворцовият управител й каза:
— Не стой там, влез вътре!
Госпожа Янагисава пристъпи плахо напред. Атмосферата в стаята бе наситена с еротичната енергия, която съпругът й излъчваше. Той вдигна поглед и видя Кикуко, която я следваше. Лицето му помръкна.
— Колко пъти да ти повтарям, че не желая да я виждам? — избухна той.
Госпожа Янагисава знаеше, че той не искаше да му се напомня фактът, че е баща на идиот, макар че според него вината за недостатъците на Кикуко бе на съпругата му. Но госпожа Янагисава се надяваше, че някой ден той ще оцени колко красива и мила е Кикуко. Отношението му към дъщеря им й причиняваше болка, но дори това мъчително чувство не можеше да накърни любовта й, нито потребността й да бъде до него.
— Съжалявам — каза тя смирено и се обърна към Кикуко. — Иди си в стаята, миличка.
Обикновено хрисима и послушна, сега Кикуко се вкопчи в ръкава й. Веселото й изражение посърна.
— Остава тук с теб.
Госпожа Янагисава си даде сметка, че дъщеря й ревнуваше заради новите й взаимоотношения с дворцовия управител. На Кикуко й бе дошло до гуша да бъде отблъсквана заради някакъв мъж, който за нея бе просто враждебен непознат и нищо повече; тя не разбираше защо трябваше да дели майка си с него. Но въпреки че й бе безкрайно неприятно да я наскърбява, госпожа Янагисава не можеше да позволи на дъщеря си да застане между нея и съпруга й.
— Трябва да отидеш — каза тя, побутвайки Кикуко към вратата.
— Аз не иска ходи! — изкрещя Кикуко и избухна в ридания.
— Махни я от тук! — извика дворцовият управител вбесен.
Подвластна на отчаяното желание да запази оскъдното си място в живота му, госпожа Янагисава отнесе изпадналата в истерия Кикуко от кабинета и я тикна в ръцете на една прислужница, която минаваше по коридора.
— Отнеси Кикуко чан в стаята й.
Докато прислужницата я носеше натам, Кикуко не преставаше да крещи:
— Мама, мама!
Съпротивявайки се на порива да се втурне след обичната си дъщеря, госпожа Янагисава се върна при съпруга си. Той крачеше из стаята с бързи, неспокойни стъпки както всеки път, когато бе разтревожен.
— Ако се случи още веднъж, ще изпратя това изчадие някъде далеч — заяви той.
Госпожа Янагисава притисна длан до гърлото си. Да прокуди собственото си дете и да я отдели от Кикуко! Жестокостта му я прониза болезнено и тя внезапно си спомни за сведенията на шпионите си от къщата на Рейко, които й бяха описали как Сано лудува и си играе с Масахиро. Сано обожаваше детето си. Сано никога не би се държал с Рейко така, както се държеше с нея дворцовият управител. Според шпионите й Сано любеше страстно Рейко почти всяка нощ. На Рейко не й се налагаше да се държи като куче, молещо за огризки от любов. Госпожа Янагисава кипеше от гняв и омраза към Рейко, която разполагаше с повече щастие, отколкото й се полагаше.