Вендета бе средството, чрез което един гражданин би могъл да осъществи лично отмъщение за сериозно престъпление, обикновено за убийство на роднина. Законът изискваше отмъстителят да следва строго определена процедура. Първо бе длъжен да представи на властите жалба, в която да бъде описано престъплението и назовано името на врага. Тогава властите официално му разрешаваха да покоси врага си. Отмъстителят откриваше своя враг, обявяваше намерението си да го убие и посочваше причините. После двамата се биеха на дуел до смърт. Ако отмъстителят победеше, той представяше главата на врага си пред служителите, дали разрешение за вендетата. Преимуществото на тази система бе, че докато отмъстителят следваше постановените правила, той би могъл да убие врага си и да си тръгне свободен човек. Недостатъкът бе, че процедурата позволяваше на мишената да научи за вендетата и да избяга, да се скрие или да се защити по някакъв начин.
— Срещу кого е заявил вендета Тамура? — попита озадачен Сано.
— Срещу убиеца на главния старейшина Макино — отвърна Тода. — Тамура е записал в жалбата си, че не може да посочи името на своята мишена, защото още не знае кой е убил господаря му.
— Но въпреки това вендетата му е била одобрена?
— Съдията очевидно е решил, че особените обстоятелства позволяват отклонение от правилата — каза Тода.
Един самурай дължеше на господаря си дори по-голяма вярност след смъртта, отколкото по време на жизнения му път. Ако господарят му загубеше живота си вследствие на машинации или предателство, самураят имаше правото и официалното задължение да отмъсти за него. Това обясняваше защо съдията бе направил изключение за Тамура. Сега Сано схвана каква бе връзката между вендетата на Тамура и неговото разследване.
— Е, значи имаме още по-голямо основание да смятаме, че Тамура не е убиецът — каза Ибе, произнасяйки на глас мислите на Сано. — Той не би се заклел да отмъсти на самия себе си.
— Би могъл да се престори на невинен — възрази Сано.
— Това предположение е лишено от всякакви основания — изсмя се Ибе. — Вие знаете не по-зле от мен, че убиецът най-вероятно е човек извън обкръжението на Макино.
Той хвърли враждебен поглед към хората на владетеля Мацудайра. Те слушаха внимателно, без да казват нито дума, но сега един от тях се улови на въдицата на Ибе.
— Аз съм съгласен, че търсим убиеца не където трябва.
Млад самурай, в чийто поглед се четеше неутолима амбиция, се обърна към Тода:
— Каква информация имате за дворцовия управител, която да подсказва, че зад убийството се крие именно той?
Погледът на опитния агент от мецуке стана предпазлив.
— Нямам какво да кажа по въпроса за дворцовия управител.
— Колко сте благоразумен — обади се Ибе. Самодоволната му усмивка изразяваше снизхождение към Тода и триумф над самурая, попитал за Янагисава. — Не забравяйте, че дворцовият управител контролира мецуке. Не очаквайте от тях да служат на господаря ви — после се обърна към Тода: — Онова, което искам да знам, е дали можете да свържете владетеля Мацудайра с убийството?
— За него също нямам какво да кажа — отвърна Тода.
— Не забравяйте, че положението на господаря ви подлежи на промяна — заяви на Ибе младият самурай. Погледът му се втренчи предизвикателно в Тода. — Когато прахта се слегне, може да установите, че мецуке са загубили покровителството на дворцовия управител и че са ви нужни нови приятели. Тъй че по-добре отговорете на въпроса ми.
Лицето на Тода остана абсолютно невъзмутимо и спокойно; при все това Сано усети как той напрегнато диреше безопасния път между двете фракции. Накрая отвърна:
— Дворцовият управител Янагисава имаше шпионин в обкръжението на главния старейшина Макино — Ибе възкликна в гневно несъгласие, а човекът на Мацудайра се ухили победоносно. Тода продължи с равен тон: — Владетелят Мацудайра също — сега подчиненият на Мацудайра се намръщи, а възраженията на Ибе заглъхнаха. — Шпионинът на Янагисава е един от стражите и се казва Ейичи — поясни Тода към Сано. — А на владетеля Мацудайра — също от стражите и се казва Саяма. Може да пожелаете да ги попитате какво са правили в нощта на смъртта на главния старейшина.
Ибе и човекът на Мацудайра бяха слисани; и двамата останаха безмълвни. Всеки от тях очевидно бе доволен, че имаше намек за вина на опозицията, и в същото време се опасяваше, че Тода можеше да каже нещо повече, което да компрометира господаря му. Макар и обезпокоен, че Тода му бе предоставил нови доказателства, свързани с двете непримирими фракции, Сано почувства неволно възхищение от финеса, с който той омиротворяваше и двете страни, без да проявява предпочитание към която и да било от тях.