— Благодаря за предложението, но трябва да ви откажа — каза той с цялото самообладание, на което бе способен.
Отани сви рамене.
— Предложението си остава, в случай че се вразумиш.
Изведнъж Хирата изпита страх, че ако не разполага със свободата да провежда разпитите без постоянен натиск, накрая ще се провали. Той обърна гръб на Отани, яхна коня си и отиде при детективите, които вече бяха по седлата, и шепнешком се разпореди за по-нататъшните им действия. Докато всички се отдалечаваха от къщата на Ракуами, един от детективите внезапно препусна напред, друг насочи коня си в противоположната посока, трети сви вляво на разклона, а последният зави вдясно.
— Къде отиват? — попита рязко Отани.
— Да проверят някои улики по мое нареждане — отвърна Хирата.
Отани извика на хората си да тръгнат след детективите. Хората на дворцовия управител също се включиха в преследването. В общата суматоха Хирата изплющя с юзди и се понесе в галоп напред.
— Хей! Върни се! — изкрещя гневно Отани.
Както препускаше, Хирата чу зад себе си тропот на копита — явно Отани се опитваше да го настигне. Но той познаваше Нихонбаши по-добре от Отани. Свиваше по различни улички и прекосяваше тържища, докато накрая се отърва от преследвачите си. Обзе го възторжено чувство за свобода, докато препускаше сред вятър и слънчеви лъчи към светилището „Асакуса Джинджа“, за да разследва съпругата на главния старейшина Макино.
Глава 14
Рейко слезе от своя паланкин в административния район Хибия, разположен източно от крепостта Едо, пред голяма представителна къща, собственост на баща й — един от двамата магистрати, които поддържаха законността и реда в Едо. Тя прати паланкина и ескорта си у дома, след което отнесе при портата един увит вързоп. Стражите й отвориха и тя забърза навътре през двора, където полицаи охраняваха оковани с вериги затворници, очакващи своя процес при съдията. Във вътрешността на къщата подмина залите на съда и се отправи към личните помещения, където се затвори в една стая, която й бе принадлежала в годините на детството. Скрита сред познатите шкафове от тиково дърво, лакирани мебели, повдигнатата ниша с бюро и изрисуваните фрески, изобразяващи цъфнали сливови дръвчета, тя коленичи на застлания с татами под и разгъна вързопа си.
В него имаше две обикновени кимона в индигов цвят с подходящи пояси, две бели долни роби, груби бели чорапи, подплатена памучна наметка и сламени сандали — типичното облекло на прислуга. Увити в дрехите бяха купичка за ориз и пръчици, един гребен, фиби за коса, кърпа за глава, будистка броеница и няколко медни монети. Единствената вещ, която не се включваше в обичайните притежания на една прислужница, бе кинжалът в кожена ножница. Рейко смени копринените си роби с грубите памучни дрехи, после седна на тоалетката и взе да изучава отражението си в огледалото.
Взе една кърпичка и изтри ружа и бялата пудра от лицето и устните си. Зъбите й, боядисани в лъщящо черно според обичая за омъжените жени от висшето общество, издаваха социалното й положение. Рейко ги търка с четка, докато избледняха до убито сиво. Надяваше се, че никой нямаше да забележи обръснатите й вежди — друг белег за класова принадлежност и мода. Махна фибите от блестящите си, дълги до кръста черни коси, после отвори един мангал с дървени въглища, гребна с шепа от пепелта и я втри в косите си, докато станаха сплъстени и сивкави. Прибра косите в семпъл кок, закрепи го с фиби и се усмихна на образа си в огледалото. Сивите кичури убиваха естествената й красота и я състаряваха с двайсетина години. Удовлетворението от успешната промяна на външността й почти потисна страха от това, че й предстоеше да напусне своята безопасна територия.
Тя привърза кинжала към бедрото си под полите на робите, сложи си наметката и пренареди вързопа си, който взе на излизане от стаята. Тръгна прегърбена по коридора с походката на възрастна жена. Завивайки зад един ъгъл, видя баща си — облечен в черната си тога на съдия, — който вървеше срещу нея. Рейко бе стъписана. Беше се надявала да не го срещне, защото не искаше той да знае какво възнамеряваше да извърши. Но вече нямаше как да го избегне — той я бе забелязал. Сви се в напрегнато очакване, докато той приближаваше… но баща й отмина, без да я погледне. Не я бе познал! Беше помислил, че е някоя от прислужниците му. Рейко потисна порива си да се изкиска щастливо, че маскировката й бе преминала първата проверка, след което бързо напусна къщата.