На улицата зърна двама селяни, които носеха празно каго. Тя им махна, качи се на каго и им каза да я отнесат в крепостта Едо. Докато тичешком я пренасяха покрай оградените със зидове имения, тя се чувстваше уязвима без обичайния си ескорт. Трепереше на студения вятър, лишена от подслона и сигурността на своя паланкин. Подминаваха я самураи конници, които се извисяваха заплашително над нея. Без одеждите и украшенията, типични за ранга й, мъжете почти не я забелязваха, но невидимостта й бе противоречива благодат. Ако някой от многобройните крадци или мародери в Едо я нападнеше, никой нямаше да й се притече на помощ. Тя изпита странното тревожно усещане, че е загубила уменията си, както и самоличността си. Как изобщо щеше да научи нещо полезно за съпругата или наложницата на главния старейшина Макино? Как щеше да се защити, дори и с кинжала, скрит под полите й?
Рейко се съпротивяваше на коварната паника, която я причакваше, за да я впримчи в капана си. Молеше се поредният пристъп да не я връхлетеше сега, докато откритото каго я носеше по улицата за разходка извън крепостта Едо. Високите зидове, кули и покриви, които се мержелееха горе на хълма, за нея вече не означаваха уютен дом или безопасност. Вместо това крепостта заявяваше мощта на режима на Токугава и бе сигнал за опасност за несретници… като нея. В този момент носачите на каго спряха близо до портите.
— Слизай! — заповядаха й те. — Плащай веднага!
Тя с неохота слезе от стола сред войници и служители, които изпълваха улицата. Докато плащаше на носачите, забеляза червендалест набит самурай, който бе застанал при портите на крепостта и оглеждаше тълпата. Рейко разпозна Номура, капитан от стражата на двореца и приятел, когото Сано бе помолил да я посрещне на това място и да я отведе в имението на главния старейшина Макино. Той я видя и се приближи.
— Ти ли си Еми? — попита, назовавайки я с името, което Сано й бе измислил.
— Да, уважаеми господарю.
Рейко се поклони, осъзнавайки, че той не я бе познал, макар че я бе виждал, когато бе придружавала дамите от двореца на излети, а той бе предвождал ескорта им.
— Да тръгваме тогава — подкани я Номура и се отправи към портите на крепостта.
Рейко го последва. Пазачите я пуснаха, защото Номура поръчителстваше за нея. Благодарение на авторитета му тя минаваше без проблеми покрай стражите при пропускателните пунктове по проходите. Сърцето й блъскаше в гърдите, докато вървяха по познатите улици на района, в който бяха жилищата на вишестоящите служители. Скоро пристигнаха в имението на главния старейшина Макино. Над портата бе провесено черно траурно платно. Къщата изглеждаше зловеща като зандан. Номура съобщи името и ранга си на пазачите в стражницата.
— Трябва ми управителя на имението — заяви той.
Те проводиха човек да съобщи за него и не след дълго на портала пристигна самурай. По външен вид доста приличаше на Номура.
— Поздрави, братовчеде — каза новодошлият. — Какво те води насам?
— Търся работа за тази жена — Номура посочи към Рейко. — Казва се Еми. Искам да я наемеш като прислужница на господарките.
— Добре — отвърна управителят на имението, автоматично приемайки да изпълни услугата, която бе поискал от него високопоставеният му братовчед. — Тръгвай с мен — нареди той на Рейко.
Тя го последва. Пазачите затвориха портата зад гърба им. Ужасното чувство, че се е озовала в затвор, помрачаваше триумфа й от това, че бе успяла да влезе в имението. Спомни си за посещения при приятели на подобни места. Тогава бе обект на изключителна вежливост в качеството си на съпруга на сосакан сама. Но сега управителят на имението я преведе покрай представителната къща до жилищата на прислугата, които се помещаваха в една обикновена двуетажна дървена постройка. Тук я предаде на икономката, която представи като Ясуе. Тя бе възрастна жена с бели коси, жълтеникав тен и гърбица. Под пояса на сивото си кимоно носеше дебела тояга.
— Това е Еми, нова прислужница, която току-що наех за господарките — каза той на Ясуе. — Дай й работа.
Той си тръгна и Рейко се почувства така, сякаш бе загубила и последната връзка с обичайния за нея свят. Знаеше, че не е сама, защото Сано бе разположил двама детективи в имението, в случай че имаше нужда от помощ, но тя нямаше представа, къде са. Едва сега си даде сметка, колко малко знаеше за живота на прислугата. Споменът, че далеч не всички работодатели се отнасяха със слугите си както те двамата със Сано, само увеличи ужаса й.
— Я стига с тоя уплашен вид — каза Ясуе. — Няма да те ухапя.
Бдителните й очи, чието бяло всъщност бе станало жълто, заискриха с весели пламъчета. Устата й, пълна с грамадни щръкнали жълти зъби, се ухили на Рейко. Отведе я в хладна, усойна стая в постройката за слугите. На голия под имаше редове дървени палети с нахвърляни отгоре им сламени дюшеци. Ясуе отвори един шкаф и каза: