Сано знаеше, че районът „Кобикичо“ бе известен като сборище на привържениците на любовта между мъже. Той осигуряваше повече постъпления от мъжка проституция, отколкото от продажба на билети. Улиците гъмжаха от юноши, които предлагаха безплатни билети и съблазняваха мъже да посетят представленията им. Мъже подвикваха приканващо на младежи, които се бяха надвесили навън от прозорците на втория етаж. Сано учтиво отклони всички предложения, макар че неколцина от спътниците му загледаха момчетата с интерес. Може би някои от актьорите се наслаждаваха на секса между мъже колкото и ухажорите им, но той знаеше, че младите и неизвестни изпълнители заработваха толкова малко, че ако искаха да ядат, трябваше да се продават. Следователно „Кобикичо“ бе плътският рай за богаташите, които жадуваха за момчета.
Щом стигнаха театър „Овари“, Сано и придружаващите го слязоха от конете и ги оставиха на грижите на конярите. Пред запуснатата дървена постройка се въртяха полицаи, готови да потушат шумните свади, които често избухваха, когато мъжете почнеха да се карат за своите любими актьори. Влизайки в театъра, Сано установи, че в момента върви представление. На повдигната сцена, осветена от прозорците на тавана, със спуснато в дъното платно, върху което бе изрисувана гора, един актьор в одежди на селянин пееше сантиментален дует с оннагата, облечен като куртизанка. Съпроводът се осъществяваше от неколцина музиканти, които свиреха доста фалшиво. Множество мъже изпълваха местата покрай стената и отделенията пред сцената. Публиката избухваше в дрезгави възторжени викове. Въздухът бе задимен от пушещи лули.
Докато актьорът пееше, един самурай от публиката се изправи и извика:
— Ебисуя сан, ето знак за моята любов към теб!
Той измъкна кинжал, отряза кутрето си и го хвърли на оннагата. Опита се да скочи на сцената, но полицаите го отблъснаха. Никой не изглеждаше особено впечатлен от инцидента, който съвсем не бе необичаен в „Кобикичо“. Изпълнението продължи без пауза. След това публиката се изсипа от театъра. Сано поведе своите надзорници и детективи към един възрастен мъж, който стоеше под сцената.
— Вие ли сте собственикът? — попита го Сано.
— Да, господарю.
Имаше повдигнати рамене, които стигаха до ушите му, а кичури бели коси ограждаха плешивото му теме. Той подвикна към актьорите, които се разтакаваха по сцената и пушеха:
— Какво си седите там! Сменете декорите за следващото представление!
Актьорите, които очевидно бяха и сценични работници, свалиха задното платно. Ебисуя, изпълнителят на женските роли, работеше, стиснал лулата си между начервените си устни. Собственикът попита Сано:
— С какво мога да ви услужа?
Говореше вежливо, но изражението му бе кисело. Сано се представи.
— Разследвам делата на Кохейджи. Нужна ми е помощта ти.
— Съжалявам, но не познавам актьор с такова име.
— Познава, познава — обърна се Ебисуя към Сано.
Той изостави женския си фалцет, а мъжкият му тембър прозвуча в странен контраст с женските му одежди. Актьорът вирна брадичка към собственика.
— Паметта му съвсем се е скапала. Кохейджи работеше тук, преди да се премести в „Накамураза“, да се откаже от ролите на момичета и да почне да играе самураи.
Сано с интерес установи, че Кохейджи някога е бил оннагата. Дали все още играеше роли на жени — ако не на сцената, може би в тесен кръг? Откъснатият ръкав на местопрестъплението бе от кимоно на Окицу, но кой го бе носил в нощта на убийството?
— Много си ми е добре паметта! — отсече гневно собственикът, след което посочи Ебисуя: — Ти внимавай какво говориш, да не ти изхвърля мързеливия задник на улицата.
Ебисуя хвърли към Сано поглед, който подсказваше, че работодателят му е неискрен, но че той иска да си запази работата.
— Сега се сещам за кого говорите — обърна се собственикът към Сано. — Трябва да съм наел Кохейджи преди десет-единайсет години. Дадох му възможност да започне в театъра, но той продължи напред към по-големи и по-добри неща. Какво е сторил?
— А ти защо реши, че е извършил нещо лошо? — реагира Сано.
— Иначе детективите на шогуна нямаше да дойдат да разпитват за него. А всички тия актьори са си беля.
— Кохейджи е заподозрян в убийство — намеси се Ибе, загубил търпение.
Пореден празен поглед от страна на собственика.
— Кой е убитият?
— Неговият покровител. Главният старейшина Макино — Ибе говореше, натъртвайки думите, с презрителния тон, запазен за идиоти.
— О-хо — възкликна собственикът.
— Кохейджи тук ли се е запознал с главния старейшина? — попита Сано.