— Да — отвърна Ебисуя, — но той не само гледаше. Срещу допълнителна плата Кохейджи понякога даваше представления само за един клиент. Клиентът имаше право да се включи в забавленията… стига да се възбудеше достатъчно.
— И Макино е плащал за частни представления?
— Така чух. Освен това трябва да ги е харесвал много, защото не само че стана покровител на Кохейджи, ами го и взе в собствения си дом. Вероятно е искал да си спести пътуванията до „Кобикичо“ всеки път, когато е изпитвал желание за подобно представление.
Дали в нощта на убийството Кохейджи не бе правил секс пред своя домакин? Сано си представи подобното на череп лице на Макино до лицето на Кохейджи, как двамата заедно галят притисната помежду им гола жена. Ако тази противна сцена наистина се бе състояла онази нощ, коя е била жената? Отпраният ръкав сочеше към наложницата Окицу. Но съпругата на Макино също е деляла с него покоите му, а вероятно и сексуалните му наклонности. Сано се запита дали една подобна среща между тримата би могла да има връзка със смъртта на Макино. Ебисуя бе описал Кохейджи като алчен, раздиран от амбиции използвач на мъже, но нищо повече. Сано не бе чул нищо, от което можеше да предположи, че Кохейджи бе убил своя покровител, от когото зависеше кариерата му.
— Но Макино не си е давал сметка, че рискува живота си всеки път, когато Кохейджи е устройвал представление за него — многозначителният тон на Ебисуя обявяваше, че е стигнал до онази част на своята история, която искаше да разкаже най-много. — Слуховете мълвят, че Кохейджи се държал доста грубо по време на тези частни представления. На някои мъже това им харесвало. Но веднъж бе стигнал твърде далеч. Мога да ви го кажа, както аз го видях… Случи се късно през нощта преди пет години. Събудих се и чух, че някой ме вика и тропа на прозореца до леглото ми. Погледнах навън и видях Кохейджи. „Имам нужда от помощта ти“, каза ми той. Когато го попитах какво се е случило, не ми отговори. Беше много разстроен. Помоли ме да отида с него. Бях любопитен и затова тръгнах. Той ме отведе в някаква стая в една странноприемница. Вътре лежеше чисто гол възрастен самурай. Беше целият в синини и кръв. Първо си помислих, че е мъртъв, но после го чух да стене.
Сано бе обзет от напрегнато очакване.
— Попитах Кохейджи какво се е случило — продължи Ебисуя. — Той ми отвърна: „Беше частно представление. В един момент нещата излязоха от контрол. Просто изведнъж сякаш откачих. Когато дойдох на себе си, го бях пребил“.
Пулсът на Сано се ускори, щом мислено прехвърли сцената в имението на главния старейшина Макино. Представи си как Кохейджи удря Макино обезумял, как го обкрачва и го изнасилва. Вероятно Кохейджи хранеше скрита омраза към мъжете, които амбицията му го принуждаваше да обслужва. Дали онази нощ не бе загубил контрол и не бе убил Макино в пристъп на ярост?
Ебисуя каза:
— Попитах Кохейджи: „Къде е момичето?“ А той ми отвърна: „Няма я. Сигурно е избягала“. „Защо дойде при мен?“, питам го аз. А той ми вика: „Защото знам, че би направил всичко за съответната цена“. Тогава попитах какво иска да направя, а той ми казва: „Този мъж е влиятелен държавен служител. Ако се разчуе какво се е случило, с мен е свършено“ — Ебисуя задиша тежко и взе да кърши ръце, изобразявайки уплахата на Кохейджи. — „Знае се, че аз съм наел тази стая. Не мога да позволя да го открият тук. Трябва да ми помогнеш да го изнесем“.
— И ти помогна ли му? — попита Сано, когато Ебисуя млъкна за момент, за да усили напрежението.
— Да — отвърна актьорът. — Той ми плати да му помогна и да си трая за случилото се. Облякохме стареца. Отнесохме го на междуградския път и там го оставихме в канавката.
Убийството на Макино имаше някои общи елементи с другото престъпление — възрастта и пола на жертвата, раните му. Това, че Кохейджи бе прикрил свое престъпление в миналото, засилваше вероятността той да е виновникът за смъртта на главния старейшина Макино и за заличаването на следите на местопрестъплението.
— Какво стана с възрастния човек?
— По-късно научих, че от пътния патрул го намерили и го отвели в дома му. И досега се мотае из театрите.
— Кой е?
— Ояма Банзан.
Сано разпозна името на влиятелен юридически съветник.
— А момичето? — попита той, в случай че му потрябваше и друг очевидец на произшествието.
— Не знам. Кохейджи не ми каза. Вероятно Ояма е изпитвал твърде голям срам да признае, че е бил бит по време на сексуална игра. А момичето сигурно е било прекалено уплашено, за да се разприказва: А аз чаках до днес.