— Ела, влез — покани я той и я въведе в съседната стая, уютно обзаведена с наредени по пода възглавници и фрески с морски пейзажи по стените.
Усети как тя потръпна от радост при допира му и как дишането й се ускори. Докато я настаняваше, тя вдигна поглед към него със замаяно изражение, сякаш не можеше да повярва, че бе удостоена с редкия и прекрасен дар, какъвто представляваше вниманието му. Той се настани срещу нея тъй близо, че коленете им се докоснаха. Наля две чаши вино и постави едната в треперещите й ръце.
— Господарю… Това е огромна чест…
Обзета от благоговение, тя едва си поемаше дъх, а речта й бе накъсана и несигурна. Страните й пламтяха.
— Не е повече от онова, което заслужаваш за предаността си към мен — каза Янагисава. — Радвам се, че имаме възможност да поговорим.
Тя се вкопчи в думите му с унесено изражение. Той изпи виното си, тя погълна своето.
— Опасявам се, че досега не съм бил много добър съпруг. Давам си сметка, че не съм ти обръщал внимание. Това бе грешка, особено при положение, че ти си моя вярна съпруга.
Докато го слушаше, сияещият й поглед подсказваше, че той казваше онова, което тя винаги бе копняла да чуе. Госпожа Янагисава движеше устни, безмълвно повтаряйки думите му на себе си, за да може да ги запомни.
— А ти имаш толкова прекрасни качества — Янагисава не си бе давал сметка, на какво бе способна съпругата му, докато тя не му бе разказала как бе нападнала Рейко. — Искам да ти се реванширам за начина, по който се държах с теб. Ще ми позволиш ли?
— Да! О, да!
Ръцете й пуснаха празната чаша. Тя ги притисна до гърдите си, тъй развълнувана и ликуваща, че той си помисли, че ще изпадне в несвяст.
— Хиляди благодарности — каза той, симулирайки смиреност. — Великодушието е една от чертите, които най-много ценя у теб. Отсега нататък ще се опитам да бъда по-добър съпруг. Освен това ще се помъча да бъда и по-добър баща. Ще обръщам повече внимание и на Кикуко, и на теб.
Тя излъчваше щастлива, безусловна вяра в него. Хората имаха склонност да вярват в онова, което желаят, а Янагисава бе измамил и доста по-мъдри люде.
— Толкова сте мил с мен — прошепна тя. — Как бих могла да ви се отплатя за добротата?
Янагисава се подсмихна с лукаво задоволство.
— Има една малка услуга, която би могла да ми направиш — той се наклони към нея, доближи устни до ухото й и зашепна.
Стъписана, госпожа Янагисава се отдръпна от дворцовия управител. Той повдигна вежди в очакване на отговор. Онова, което бе поискал от нея, бе тъй ужасно, че съзнанието й отхвърли дори думите му, макар че тя изгаряше от желание да му угоди.
— Аз… аз… не мога да го направя — отвърна тя. — Не бих могла.
Тя отклони поглед от страх да не види изписан на лицето му гняв, ужасена, че ще се върне към обичайната си същност — както винаги студен и недостъпен.
— Защо? — попита той с такава нежност в гласа, че тя рискува да го погледне.
Красивото му лице изразяваше единствено загриженост за нея и желание да разбере възраженията й.
— Това е… грешно.
В съзнанието на госпожа Янагисава припламна смътно подозрение. Това, че съпругът й внезапно бе започнал да се държи с нея така, както тя самата винаги бе мечтала, бе колкото прекрасно, толкова и обезпокоително. Дали не играеше роля, предназначена да я убеди да изпълни ужасната му заповед? Сърцето й отхвърли това предположение.
— Знам, че звучи зле — каза дворцовият управител — и ми е неприятно да те моля да го извършиш, но няма друг, на когото бих могъл да се доверя. Обграден съм с врагове и предатели. Ти си единственият и човек, който ми остана верен. Имам нужда от теб.
Госпожа Янагисава копнееше да удовлетвори желанието му. Струваше си да извърши предателство, ако можеше да спечели одобрението му, но при все това общественият морал не го допускаше.
— Никога не съм вършила нещо подобно — каза тя. — Аз… мисля, че не съм способна.
— Знам, че можеш — възрази й дворцовият управител.
И двамата знаеха, че бе вършила неща, не чак толкова различни от онова, което той искаше. Тя обаче имаше извинение за тях, тъй като ги възприемаше като пориви, провокирани от неподвластни на волята й обстоятелства. Ако изпълнеше неговите желания, тя щеше да действа преднамерено, с пълното съзнание за действията си и за вероятните последствия от тях.
— Ще ти обясня точно какво да кажеш и да направиш — подкани я той за пореден път.
— Но аз не бих могла да го сторя нито на приятел, нито на враг — възрази госпожа Янагисава.
Дворцовият управител я изгледа укорително.