— Нахрани ме.
Окицу взе да слага хапки в неговата и в своята уста. Рейко постави каната със саке да се затопли върху един мангал. Тя беше доволна, че се бе предрешила успешно, в резултат на което Кохейджи и Окицу изобщо не й обръщаха внимание. В същото време обаче неочаквано за самата себе си усети, че гордостта й е уязвена. Макар че през целия си живот бе обект на възхищение заради красотата си и на уважение заради високото си социално положение, за тези хора тя не представляваше нищо.
— Не е ли прекрасно, че можем да бъдем заедно, без да се налага да се промъкваме крадешком? — попита Окицу, докато поднасяше на Кохейджи една скарида.
Той сдъвка хапката и я глътна.
— Да, несъмнено. Правенето на любов в градината посред нощ представляваше известно неудобство. Но пък криенето и напрежението, че някой може да ни види, правеха преживяването още по-вълнуващо.
Той погледна Окицу похотливо и я погъделичка по ребрата. Окицу се изкиска.
— Палавнико! — възкликна тя и го плесна. — Вечно се страхувах, че Макино ще разбере какво правим. Ако се беше досетил, щеше да се разгневи.
Кохейджи изсумтя пренебрежително.
— Това е най-малкото. Макино беше ревнив дъртак. Щеше да изхвърли и двама ни от къщата. Ти щеше да бъдеш принудена да се върнеш в предишния си бордей. А аз повече нямаше да видя сцена, защото той щеше да заповяда на всички собственици на театри да не ми дават роли.
Рейко потръпна от вълнение. Дали пък Макино наистина не беше разкрил любовната връзка между Кохейджи и Окицу? В такъв случай бе възможно някой от двамата да го е убил, за да му попречат да им навреди.
— Но сега вече няма защо да се притесняваме заради стареца. Всичко е прекрасно. Толкова си умен!
Окицу въздъхна блажено. Тя сложи в устата на Кохейджи сурова риба тон и го погали по бузата.
— Така е — отвърна Кохейджи, наслаждавайки се на възхищението й.
Дали Окицу имаше предвид, че той е бил достатъчно умен да ги отърве от мъжа, стоящ помежду им? Рейко си представи как актьорът пребива Макино до смърт и как после тика трупа му обратно в леглото.
— Обожавам те — промълви Окицу, вперила в Кохейджи възхитен поглед.
— Зная — отвърна Кохейджи със самодоволна усмивка.
Той посочи към каната със саке и махна на Рейко. Тя покорно наля питиета за двойката. Те продължаваха да не я забелязват. Тя се почувства невидима точно както бе казала на Сано, че ще се случи. Болката от наранената й гордост отстъпи място на очакването. Дали бе възможно двамата да са толкова глупави, че да разкрият истината за убийството, тъй като изобщо не подозираха, че тя е шпионин? Окицу отпи от сакето и погледна свенливо към Кохейджи над ръба на чашката си.
— Кохейджи сан…
Актьорът пресуши чашата си и тикна нова хапка сашими в устата си.
— Хмм?
— Помниш ли какво ми обеща? — гласът на Окицу придоби дразнеща капризна нотка.
— Какво съм ти обещал? — попита Кохейджи с озадачен вид.
Окицу го тупна игриво по рамото.
— Глупчо! — извика тя. — Много добре знаеш. Обеща ми да се ожениш за мен някой ден.
— А-а, добре — каза той с видима липса на ентусиазъм. — Сигурно е било така.
— Сега, след като Макино вече го няма, нищо не ни пречи да се венчаем. Хайде да го направим още утре!
Окицу се престори, че не забелязва реакцията на своя любим. Очите й искряха от нетърпение. Тук Рейко долови още един мотив за убийството. Може би наложницата и актьорът бяха пожелали смъртта на Макино, за да могат да се оженят. Но макар че тя изглеждаше влюбена в него, Рейко виждаше, че той не отговаряше със същото. Интуицията й подсказа, че този мъж бе способен да убие Макино, за да запази кариерата си, но не и за да се ожени за Окицу.
— Не бива да избързваме с брака — заяви Кохейджи. Той упорито избягваше да срещне погледа на Окицу. Отдръпна се от нея. Върху лицето на наложницата се изписаха изненада и разочарование.
— Защо да чакаме?
— Защото бъдещето ни е несигурно. Дори нямаме къде да живеем. Знаеш, че не можем да останем тук завинаги.
— Но Макино ми даде пари — каза Окицу. — На теб също, нали? Значи двамата би трябвало да имаме достатъчно, за да се сдобием със собствена къща.
— Да… — отвърна замислено Кохейджи; ръцете му попипваха нервно съдовете върху подноса. — Само че има по-сериозна причина, поради която се налага да изчакаме, поне докато отмине суматохата около убийството на Макино. Ако сключим брак твърде скоро, всички и ще разберат, че сме били любовници още преди смъртта му и че сме го мамили. Ще решат, че съм го убил аз.