— Но ти не си! — възкликна Окицу с широко отворени от ужас очи. — Ние…
— Няма никакво значение, дали съм невинен — прекъсна я Кохейджи. — Важното е какво смятат другите.
Рейко копнееше да разбере какво бе имала предвид Окицу, когато Кохейджи я прекъсна. Дали наложницата знаеше истината за убийството? Кохейджи наистина ли беше невинен? Бедата при шпионирането бе, че дори и да виждаше и чуваше хората съвсем ясно, Рейко можеше само да предполага какво бе в мислите им.
— Сосакан сама и хората му вече душат наоколо, разпитват, отправят обвинения — каза Кохейджи. — Ние с теб сме двама от четиримата души, които са били в тези помещения в нощта, когато Макино е бил убит. Опасявам се, че сосакан сама ще реши да обвини мен за убийството. Актьорите се ползват с лошо име, а никой важен според него човек не го е грижа какво ще стане с мен. Ще бъде неговата дума срещу моята, а на кого според теб ще повярват вишестоящите? — Кохейджи поклати глава.
— Със сигурност не на мен. Ще ме осъдят и екзекутират — Окицу се втренчи в него ужасена.
Той стисна ръцете й и се взря открито в лицето й.
— Затова, както виждаш, трябва да бъдем предпазливи. Оженим ли се сега, това би била опасна грешка.
Окицу въздъхна.
— Да. Прав си — съмнение набразди челото й и тя погледна Кохейджи така, все едно се страхуваше от измама. — Но понякога се питам дали изобщо искаш да се ожениш за мен.
— Разбира се, че искам — възкликна Кохейджи с пламенна искреност, която според Рейко прозвуча доста неубедително. — Как можеш да се съмняваш в думите ми?
— Ако наистина ме обичаше и искаше да се оженим, ти щеше с готовност да поемеш някакъв риск, за да бъдем заедно. Не би позволил някаква си дребна опасност да застане помежду ни.
Окицу се нацупи, издавайки долната си устна. Кохейджи се засмя, развеселен от детската й наивност.
— Ти ме бъркаш с героите, които играя в театъра. Опасността за тях е измислица. Щом пиесата свърши, те напускат сцената живи и здрави. Но ако аз се сблъскам със закона, ще умра наистина.
— Не ми се присмивай! — избухна Окицу и издърпа ръцете си от неговите.
Страните й пламнаха; тя изгледа Кохейджи с явно подозрение.
— Друга ли има? — попита тя с обвинителен и в същото време плачлив тон. — Затова ли ме отблъскваш?
— Няма друга, освен теб — възрази Кохейджи. — Обичам само теб!
Той посегна към Окицу, но тя гневно отблъсна ръцете му.
— А всички онези момичета, които те обсаждат в театъра? Онези момичета, които ходят на всичките ти представления, преследват те по улиците и ти пращат подаръци и любовни писма? Някоя от тях ли е?
— Те не означават нищо за мен — отрече яростно Кохейджи, повишавайки тон.
— Но аз знам, че приемаш подаръците им. Отговаряш на писмата им. Виждала съм те да флиртуваш с тях, когато смяташ, че не те гледам…
Гласът на Окицу затрепери от едва сдържани сълзи.
— Те са моята публика — възрази Кохейджи в опит да се защити. — Длъжен съм да им доставям радост.
— И тяхното щастие те интересува повече от моето — връхлетяна от пристъп на истерия, Окицу се разрида. — Няма да го понеса да си с някоя друга. Не мога да понеса да те изгубя. Особено след онова, което се случи с главния старейшина Макино. Особено след всичко, което сторих за теб!
Рейко впери поглед в Окицу, забравяйки да се преструва, че разговорът им не я интересува. Нима Окицу имаше предвид, че тя е убила Макино заради своя любовник? Рейко се пазеше да не преувеличава смисъла, вложен в думите й; и все пак може би наложницата имаше по-силен мотив да извърши убийство от Кохейджи. Загрижеността за собствената му кариера и зависимостта от покровителя му може би се бяха оказали по-силни от чувствата му към Окицу не му бяха позволили да навреди на Макино. Тя, от друга страна, изглеждаше обсебена от Кохейджи и твърде безразсъдна в любовта си към него. Дали не бе възможно тя да е пребила до смърт главния старейшина, за да отстрани пречката към брака, който така страстно желаеше?
— Няма друга жена! — повтори настоятелно Кохейджи.
Рейко долови паника в гласа му. Дали той не знаеше, че Окицу бе убила Макино заради него? Може би се страхуваше, че ако тя не успее да го запази в тайна, ще бъдат наказани и двамата? Рейко чакаше, затаила дъх, втренчила поглед в пода, с надеждата Окицу сама да се изобличи.
— Обичам теб и само теб! — продължи Кохейджи. Обхвана с ръце лицето й, а поведението му стана прелъстително. — Нека ти покажа колко много.