Спомняше си къщата от времето, когато бе работил като полицейски началник на този район. Тук, в това запуснато долнопробно място, бе намерил смъртта си Дакуемон — младата и амбициозна надежда на фракцията на клана Мацудайра и вероятен наследник на шогуна. Сано, Маруме и Фукида изкачиха стълбите и влязоха в къщата. Посрещнаха ги приглушени гласове на мъже и женски плач. Собственикът на къщата — уплашен възрастен човечец — се бе свил в антрето. Отзад по протежение на осветен от лампа коридор бяха застанали още войници на Мацудайра. Откъм дъното на коридора се появи полицейският началник Хошина и се отправи към Сано и детективите.
— Сосакан сама, какво дириш тук? — тонът му заклеймяваше Сано като нарушител.
— Разбрах, че Дакуемон е убит — отвърна Сано. — Дойдох да разследвам случая.
Хошина разпери ръце, опря длани в стените на коридора и препречи пътя му.
— Не се налага. Моите служители вече започнаха разпитите. Това е работа на полицията.
„С която ти нямаш нищо общо“, говореше враждебното му изражение.
— Дакуемон бе заподозрян в престъпление, което шогунът ми нареди да разследвам — настоя Сано. — Това прави убийството му моя задача.
Хошина не преставаше с дребнавите си разправии за това, кои престъпления съставляваха чия територия. Възползваше се незабавно от всяка възможност да разшири рамките на своите пълномощия и да ограничи периметъра на действия на Сано. Войната между двете фракции само бе усилила чувството му за съперничество. В погледа на Хошина проблесна нерешителност; изглежда си спомни, че владетелят Мацудайра — неговият господар — се нуждаеше от максимален брой съюзници и особено много държеше на Сано.
— Много добре — каза с неохота.
Хошина пусна Сано и детективите да минат, но пое плътно след тях нататък по коридора, който бе ограден от два реда сумрачни помещения, обособени с дървени прегради. През отворените врати на някои от стаите Сано видя разголени и разчорлени двойки със сведени от срам лица. Пазеха ги войници на владетеля Мацудайра. Сано позна високопоставен военен и изтъкнат банкер. Макар че Хошина проявяваше по-голям интерес към политиката, отколкото към полицейската работа, поне бе задържал евентуалните свидетели.
— Той е в последната стая вляво — каза той.
Първи влезе Сано, следван от Маруме и Фукида. Покрай стените с недодялани крещящи фрески, изобразяващи пейзажи, бяха застанали още войници. Студено течение поклащаше пламъка във вътрешността на скъсан хартиен фенер, който висеше от тавана. Мебелировката се състоеше от мангал с дървени въглища, умивалник, скрит зад евтин дървен параван, и маса от лаково дърво, върху която имаше стъклен съд със саке и чаши. Върху застлания с татами под бе сложен футон, на който лежеше Дакуемон, покрит с дебела раирана завивка. Виждаше се само лицето му; очите му бяха затворени, а красивите му черти бяха застинали като в сън. До него бе коленичил чичо му, облечен в пищно атлазено наметало и брониран шлем, обкован със злато. Владетелят Мацудайра вдигна поглед към Сано.
— Уважаеми владетелю Мацудайра — поклони се Сано, — моля, приемете моите съболезнования за смъртта на вашия племенник.
Очите на мъжа пламтяха от ярост и мъка. Сълзи оставяха искрящи дири по страните му. Той изглеждаше онемял и вцепенен; като воин, понесъл тежък удар по време на битка. Сано почувства зловещо ехо от миналото. Преди години бе разследвал убийството на сина на владетеля Мацудайра, предишен любимец на шогуна. „Положението на безспорен наследник носи лош късмет“, помисли си Сано. Сега владетелят Мацудайра бе загубил още един важен родственик.
— Можете ли да ми кажете какво се е случило? — попита Сано.
— Виж сам — каза Мацудайра с напрегнат, изпълнен с горчивина глас. И отметна завивката, с която бе и покрит Дакуемон.
Тежък, пропит с металния мирис на кръв въздух лъхна Сано. Стомахът му се сви. Тялото на Дакуемон бе изкривено, а крайниците му — извити, сякаш се бе сгърчил на леглото, където бе лежал. Блестящо тъмно петно кръв бе изцапало предницата на коприненото му кимоно и бялата покривка на футона. От гърдите му стърчеше дръжката на кинжал, омотана с най-обикновена черна корда. Сано забеляза, че острието бе забито под остър ъгъл под гръдната кост, право в сърцето. Той отвърна поглед от кървавата гледка и попита:
— С жена ли е бил?
Владетелят Мацудайра го погледна така, все едно смяташе въпроса му за идиотски.
— Нали мястото е за това.
— Коя е била? — попита Сано.
— Нямам представа.
— Къде е?
Полицейският началник Хошина отвърна:
— Когато пристигнахме, от нея нямаше и следа, а Дакуемон беше сам.