— Колко е прекрасно да излезеш навън и да се озовеш сред хора! — възкликна Окицу, когато носачите оставиха паланкина на земята. — Такова разнообразие след продължителното стоене вкъщи!
— Каза го най-малко пет пъти вече! — отбеляза Агемаки. — Постарай се да обуздаеш склонността си да се повтаряш. Известно разнообразие ще се отрази благотворно на разговорите ти.
Както обикновено, Агемаки прикри неприязънта си към Окицу зад привидно ласкава усмивка. А Окицу, простодушна както винаги, не се засегна от упрека й.
— Благодаря за любезния съвет — каза тя с искрена привързаност. — И за поканата да ви придружа при пазаруването.
Докато слизаха от паланкина, Агемаки потисна желанието си да напомни на Окицу, че изобщо не е била поканена. Агемаки бе замислила това пътуване като бягство от мрачната атмосфера, царяща в имение на мъртвия й съпруг, и като опит да се откъсне от тревожните събития, последвали убийството му. Освен това искаше да избяга от останалите обитатели на жилищните помещения, които за нея представляваха едва поносим ежедневен дразнител. Само че Окицу я бе зърнала на излизане:
— Къде отивате? — след като бе получила отговор, бе хукнала след нея. — И аз идвам с вас.
Агемаки бе позволила на Окицу да я придружи, защото бе принудена да се преструва, че харесва глупавата малка проститутка. Правеше го, откакто главният старейшина Макино бе довел Окицу в дома си. Налагаше се да се преструва още известно време, за свое добро.
Двете влязоха в „Янагия“. Прислужниците им ги последваха в просторно помещение, пълно с бъбрещи клиенти. Рафтовете по стените бяха отрупани с красиви керамични бурканчета с пудра, руж и ароматни масла, поради което „Янагия“ се бе превърнала в любимо място за жените на Едо. Продавачи търчаха наоколо, обслужвайки клиентите си и изчислявайки цените с мънистата на своите соробани. Въздухът бе наситен с ароматите на жасмин, портокалови цветове и джинджифил. Собственикът, охранен мъж с раболепна усмивка, поздрави и се поклони на Агемаки.
— Искам да видя всичко ново, с което разполагаш — каза тя.
— Разбира се, уважаема госпожо Макино.
Собственикът отведе Агемаки и Окицу в малко уединено помещение, запазено за важни клиенти, и ги настани пред една тоалетка с огледало. Плътна завеса ги отделяше от блъсканицата в магазина. Той и един продавач се заеха да изтрият грима от лицата на Агемаки и Окицу, подготвяйки ги, за да им покажат новата козметика. Агемаки наблюдаваше в огледалото постепенната поява на естествените си черти. Кожата й бе жълтеникава и суха, с леко хлътнали под скулите страни. Но Окицу бе млада, със светла, гладка и безупречна кожа на лицето. Окицу се усмихваше на отраженията им, а Агемаки кипеше от завист.
По време на брачния си живот с главния старейшина Макино бе живяла в неизменен страх, че ще му омръзне, тъй като той бе мъж с постоянна нужда от нещо ново, за да се възбужда и да задоволява гордостта си. И предпочиташе млади жени. Агемаки никога не бе обичала Макино, но бе влюбена в положението, което й бе предоставил бракът с него, и обичаше нещата, които купуваха парите му. Бе полагала неимоверни усилия да запази младостта и красотата, които бяха привлекли съпруга й, но Макино бе започнал да търси забавления в квартала на удоволствията вместо в собствената й спалня. Всичките й опити да го прелъсти отново бяха пропаднали. В деня, когато Окицу бе станала негова наложница, Агемаки бе разбрала, че дните й като негова съпруга са преброени; тя нямаше семейство или политически връзки, за да обвърже Макино. Но бе отказала да отстъпи съпруга си без борба. Сега собственикът нанесе грим върху лицето й.
— Това е най-фината бяла оризова пудра, смесена с първокачествен восък от камелия — каза той.
Подложена на същата процедура от продавача, Окицу възкликна:
— Погледнете, Агемаки сан, почти скрива ужасните бръчки около очите и устата ви!
Лекомислената обида, която й бе отправена, разпали яростна ревност у Агемаки. Тя имаше чувството, че почти вижда буйните пламъци в очите на своето отражение. Не за първи път й се искаше да зашлеви Окицу. Но вместо това се усмихна:
— Колко жалко, че гримът не може да прикрие грубостта или глупостта — каза с най-милия тон, на който бе способна.
Окицу се засмя весело, все едно Агемаки се бе пошегувала, без изобщо да разбира насочената към нея язвителна забележка. Агемаки никога не си позволяваше да изразява емоциите си към Окицу по някакъв друг начин. Тъй като знаеше, че всякакви грозни сцени само щяха да отблъснат съпруга й от нея, бе посрещнала Окицу в дома им мило и сърдечно. Беше се сприятелила с момичето и бе страдала с мълчаливо, докато слушаше как съпругът й си играе със сексуални игрички с Окицу и онзи жалък актьор. И най-важното — никога не бе показала по какъвто и да било начин, че мрази Макино, задето я бе пренебрегнал. Чакаше благоприятния момент и замисляше как да му отмъсти. Сега собственото й самообладание й помагаше по начин, който дори тя не бе подозирала.