Сосакан сама на шогуна я бе разпитал след убийството, защото очевидно смяташе, че е възможно тя да е убила съпруга си. Но тя нямаше защо да се страхува от него, макар че онази нощ бе в личните помещения на главния старейшина, и освен това бе съпругата, изместена от по-млада съперница. Нейното поведение доказваше, че тя няма нищо против Окицу. Никой не можеше да каже на сосакан сама обратното. Единственото, което трябваше да стори, за да не предизвика подозрението му, бе да продължи да играе ролята на хрисимата опечалена вдовица.
Собственикът и продавачът оцветиха с руж страните и устните на Агемаки и Окицу.
— Какво мислите? — попита собственикът.
Окицу погледна отражението си и ахна от задоволство:
— Изглеждам прекрасно!
После, хвърляйки поглед към Агемаки, добави с не особено ласкателна липса на ентусиазъм:
— Вие изглеждате по-добре от обикновено.
Агемаки успя да се усмихне мрачно.
— Имаме нови мазила за размекване на мазоли — съобщи собственикът. — Бихте ли желали да ги опитате?
Когато жените отговориха утвърдително, той накисна ръцете и нозете им в легени с ароматно масло. После двамата с продавача излязоха, за да се погрижат за други клиенти.
— Много съм разтревожена за нас двамата с Кохейджи — каза Окицу.
Агемаки се приготви да изтърпи поредното досадно излияние за любовните терзания на Окицу. Тя винаги се учудваше, че момичето говореше за тях на всеки, който бе готов да слуша. Малката не беше дискретна като нея; за разлика от нея Агемаки знаеше, че не трябва да казва нищо, което би я представило в лоша светлина.
— Толкова обичам Кохейджи! — поде Окицу. — Понякога си мисля, че и той ме обича, но друг път не съм толкова сигурна. Вие смятате ли, че той ме обича?
— Мисля, че те обича, доколкото изобщо е способен да обича някого — „Освен себе си, самонадеян глупак такъв“, помисли си Агемаки. — Ти му доставяш такова удоволствие. Приеми онова, което може да ти даде. Не очаквай повече.
Окицу въздъхна шумно.
— Предполагам, че сте права — каза тя неуверено. — Но смятате ли, че ще се ожени за мен?
— Ако отидеш на специално поклонение в храма „Канней“, може би ще го стори — но наум си каза: „На куково лято“.
Успокоена, Окицу се усмихна:
— Толкова се радвам, че сте до мен и мога да си говоря с вас. Вие сте толкова мъдра, макар че вероятно ви е трудно да разберете какво е да си млада и влюбена.
Агемаки стисна зъби, а ръцете й в легена с масло се свиха в хищни лапи. Тя си представи кървави дири от нокти, раздрали лицето на Окицу.
— Някой ден ще разбереш, че не знаеш толкова, колкото си мислиш, докато си млада. Ако живееш достатъчно дълго.
Сляпа за скритата, отправена й от Агемаки заплаха, Окицу отвърна:
— О, забравих… вие сте изпитали любовта. Били сте влюбена в главния старейшина Макино. Но аз не мога да си представя как сте обичали този подъл грозен старец — Окицу потръпна от пресилено отвращение.
Агемаки съжали, че сосакан сама не бе там да види каква омраза изпитваше Окицу към Макино. Той би я арестувал за убийството, което би зарадвало Агемаки.
— Аз обичах своя съпруг за прекрасните му качества — каза Агемаки. Парите и властта извиняваха повечето пороци на мъжете.
Окицу не изглеждаше особено убедена.
— Вие не възразихте, когато пристигнах в дома ви. Винаги сте били толкова мила с мен. Ако някоя ми отнемеше любимия мъж, аз бих я намразила. Мисля, че бих я убила.
Агемаки си спомни как тайно бе пуснала отровни билки в чая на една възрастна жена.
— Мъжът винаги може да си намери нови жени — каза тя. — Не можеш да се справиш с всички в едно съперничество.
Агемаки знаеше, че според подозренията на някои хора тя бе убила първата съпруга на Макино. Ако не се страхуваше, че още една загадъчна смърт на жена в къщата ще й докара сериозни неприятности, отдавна да бе пратила Окицу на оня свят.
— Но не ви ли обзе гняв към Макино? Никога не съм го виждала да ви обръща внимание. Той не желаеше вас, а мен. Ако един мъж се държи така с мен, бих го убила!