Окицу говореше така, все едно нямаше никакво съмнение, че всеки нормален мъж би я предпочел пред Агемаки. Съпругата бе обзета от негодувание.
— Ако го стори Кохейджи, ти би му се молила на колене да се върне при теб — каза тя.
Засегната, Окицу се втренчи в нея с изненада.
— Няма!
Агемаки си помисли, че вероятно бе отишла твърде далеч и бе разкрила твърде много от действителните си чувства към Окицу.
— Само те дразня — успокои я тя с мила усмивка. — Но нека си представим, че Кохейджи наистина те е предал. Тогава по-добре убий него, отколкото всичките си съперници. Би имала по-голям шанс да се измъкнеш безнаказано с едно убийство, отколкото с няколко. А и би изпитала по-голямо удовлетворение да накажеш него, вместо да си разхищаваш мъстта за хора, които не са от такова значение.
В нощта, когато главният старейшина Макино бе умрял, Агемаки бе изпитала невероятно тържество, че той бе така безпомощен и зависеше от нейната милост. В някои отношения смъртта му не бе такава, както се бе надявала, но Агемаки реши, че нещата се бяха развили по възможно най-добрия начин.
— Няма значение, какво може да ми е причинил Кохейджи или колко съм му набрала; той би ми липсвал, ако умре — каза Окицу.
— Жената наистина има склонност да тъгува по мъжа, с когото се е разделила — каза Агемаки, — особено когато той й е дал всичко, което има на този свят.
Тя си помисли с обич за голямото имение в крепостта Едо, за слугите, за скъпите дрехи.
— Но компанията на един мъж далеч не струва толкова, колкото онова, което той оставя, след като си отиде от този свят — Агемаки обожаваше парите, които й бе завещал Макино. — И когато тази жена е успяла да осигури бъдещето си, тя вече няма нужда от мъж… нито би се страхувала от която и да било съперница. Никой не може да й отнеме онова, което й принадлежи по право.
Привилегированото й положение на съпруга на главния старейшина Макино вече не съществуваше, но за щастие той си отиде, преди да се разведе с нея и да се ожени отново, отказвайки се от обещанието, което й бе дал относно наследството й. Агемаки изпитваше задоволство, че се бе държала мъдро, а не се бе подвела по емоциите си. Докато продължаваше по този начин, нямаше да бъде наказана за убийството на Макино. Всичко щеше да бъде наред.
Рейко се спотайваше отвън пред уединеното помещение в „Янагия“, надничайки през една пролука в завесата към Агемаки и Окицу слисана от чутото до момента.
Нищо в думите на Агемаки не я представяше като нещо по-различно от почтената и скромна вдовица, която Сано бе описал; съпругата, която с готовност бе понасяла изневярата на своя мъж. Но Рейко бе доловила скритите й изражения и особената интонация в гласа й, макар че очевидно всичко това бе останало незабелязано за Окицу. Те обрисуваха Агемаки като ревнива, коварна жена, която ненавиждаше Окицу за това, че й бе заела мястото в любовта на Макино и в спалнята му. Те бяха равносилни на признание, че тя бе убила не само Макино, за да го накаже и да запази наследството си, но и преди това първата му съпруга, за да може да се омъжи за него. И все пак всъщност Агемаки не бе направила самопризнания за престъпленията. Не бе казала нищо, а което да не би могло да се изтълкува по начин, различен от този на Рейко, или което Сано би сметнал за доказателство на вината й. Рейко се нуждаеше от информация, надхвърляща няколкото завоалирани реплики или подсказаното от собствената й интуиция.
Собственикът я подмина и влезе в стаята. Тя го чу как продаде на Агемаки и Окицу стоките, които бяха изпробвали. Скоро двете жени излязоха от магазина и се качиха в паланкина си. Рейко и останалите прислужници ги последваха надолу по улицата, натоварени с пакети, овързани в платнени вързопи. Докато прекосяваха района на даймио на път за крепостта Едо, Рейко видя войници, които се изсипваха от оградените с високи зидове имения, и паланкини, пълни с жени и деца, съпровождани от конници и следвани от слуги, натоварени с багаж. Феодалите евакуираха семействата си — сигурен знак, че войната бе започнала. Внезапна мисъл отвлече Рейко от страха й. Откакто бе започнала работа като прислужница и таен агент в къщата на Макино, тя не бе имала пристъпи. Дали съзнанието й бе твърде заето и лошата магия вече не можеше да проникне в него? Може би действителните опасности бяха прогонили въображаемите, които я бяха обсебили. Сега обаче нямаше готов лек за злините, които заплашваха цяла Япония.
Глава 23
— Тази сутрин ще разследваме убийството на Дакуемон — заяви Сано на събралите се в кабинета му детективи. — Това престъпление е първо по важност в съзнанието на шогуна. Случаят „Макино“ ще трябва да почака. Освен това Сано вече разполагаше с група заподозрени, свързани с първото престъпление, а неизследваната следа от второто бързо изстиваше.