— По същата логика това може да бъде главният васал на Макино или актьорът гост. Ще ме предупредите ли да не се занимавам и с тях?
Отани сведе глава, едва забележимо кимвайки, което Сано разтълкува по следния начин: Тамура имаше приятели в лагера на Янагисава, а Кохейджи разполагаше с почитатели и в двете фракции, които биха могли да възразят, ако двамата бъдеха обвинени.
— Изобщо няма защо да разследвате убийството на Дакуемон — каза Отани. — По всяка вероятност е свързано с убийството на главния старейшина Макино. Един и същ виновник ще свърши работа и за двете.
— Значи очаквате от мен да припиша престъпленията на Агемаки или Окицу без значение, на коя точно, тъй като според вас те и двете са никой. Изобщо не се интересувате, че може да са невинни и убиецът да остане на свобода. Единственото, което ви вълнува, е да си спасите кожата — гласът на Сано се извиси от нарастващия му гняв. — Е, съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но ще проведа това разследване, както аз намеря за добре, и според заповедите, които съм получил от шогуна.
Отани и Ибе си размениха погледи, с които си казаха, че явно бяха подценили способността на Сано за открито неподчинение. Ибе каза:
— Негово превъзходителство ще хареса нашата версия за разрешаване на двата случая.
— Ако владетелят Мацудайра излезе победител, ще с му кажа две-три добри думи за вас — обеща Отани.
— А ако победи дворцовият управител, аз ще сторя същото — добави Ибе.
— Направете, както ви съветваме, и всички ще бъдат доволни — настоя Отани.
— Не и аз! — заяви Сано, вече вбесен. — Онова, което предлагате, е пародия на справедливостта. Аз няма да участвам в нея.
Отани и Ибе си кимнаха един на друг, сякаш уговаряйки се да преминат към действията, които бяха предвидили като необходими, но се бяха надявали да избегнат.
— Много се извиняваме, но ще го сторите — заяви Ибе на Сано.
През вратата нахлуха въоръжени войници, следвани по петите от детективите на Сано. Настана врява, докато детективите се опитваха да спрат натрапниците. Сано скочи на крака.
— Какво става тук? — попита той рязко.
— Силата често убеждава, когато здравият разум изневерява — заяви Отани самодоволно и в същото време с известно съжаление.
В стаята се втурнаха Хирата и детективите Маруме и Фукида.
— Войниците на Ибе и Отани подминаха стражите при портата — съобщи Хирата. — Докато разберем и да се опитаме да ги спрем, те вече бяха плъзнали из цялото имение.
— Изведете ги от къщата ми! — нареди Сано. Хирата, Маруме и Фукида побързаха да се подчинят, а Сано се обърна към Отани и Ибе:
— Идете и отзовете войниците си!
Надзорниците останаха по местата си напрегнати, но непоколебими. Сано се втурна към вратата, но после спря, тъй като в стаята влязоха двама войници. Между тях несигурно крачеше Масахиро, а ръчичките му се губеха в големите, защитени с брони ръце на придружителите му. Той се усмихваше, сякаш бе доволен, че се бе сдобил с двама нови приятели. А те се хилеха — все пак току-що бяха докопали безценна плячка. Сано изтръпна от ужас.
— Пуснете сина ми! — извика той.
Войниците продължиха да държат Масахиро, който придоби плачливо изражение, смутен от изблика на баща си. Ибе се обърна към войниците:
— Къде е госпожа Рейко?
— Не можахме да я намерим — отвърна единият.
— Няма значение — каза Отани. — Момчето ще ни свърши достатъчно добра работа.
Вбесен, Сано сграбчи Отани за предницата на туниката.
— Кажете ми какво става!
Отани се откопчи от хватката на Сано и се изправи.
— Докато трае разследването, хората ни ще правят компания на сина ти…
— Което трябва да е гаранция, че ти пък ще правиш онова, което ти казваме — добави Ибе и също стана.
— Вземате сина ми за заложник? — избухна Сано, без да може да повярва, макар че нямаше как да отрече очевидната истина.
— Да, ако трябва да го назовеш без заобикалки — отвърна Ибе.
— Тате? — обади се Масахиро.
Жалното му гласче трепереше от уплаха, защото бе усетил, че нещо не е наред, макар да не разбираше какво. Ужасът на Сано нарасна, тъй като бе принуден, да избира между справедливостта и безопасността на сина си. За първи път изпита искрена радост, че Рейко я нямаше. Може би там, в имението на главния старейшина Макино, бе в по-голяма безопасност, отколкото в дома си.
Хирата се втурна в стаята, следван от група детективи, и изкрещя:
— Пуснете сина на моя господар!
Той и детективите извадиха мечовете си. Същото сториха Ибе и Отани. Войниците нахлуха в стаята, размахвайки оръжия. Внезапно настъпи тишина, нарушавана единствено от тежко, пресекливо дишане; въздухът бе наситен с враждебност. Масахиро се бе втренчил в присъстващите с широко отворени очи. Преглътна, докато смело се опитваше да не се разплаче. Сано стоеше като парализиран, с ръка върху дръжката на меча. Отани и Ибе го гледаха свирепо.