Сано си даде сметка, че бяха достатъчно категорични и в желанието си да го подчинят, и биха поели риска да влязат в пряко сражение. Осъзна, освен това, че ако не искаше битка в дома си — и Масахиро да бъде случайно наранен или дори убит, — трябваше да отстъпи.
— Всички да свалят оръжията! — заповяда той, пускайки дръжката на собствения си меч.
Разнесе се стъргане на метал, докато мечовете се плъзгаха обратно в ножниците. Сано усети как напрежението във въздуха спадна, но не се разнесе напълно, подобно на въже, опънато от двама души, които за момент го бяха охлабили, без обаче да пускат краищата. Върху лицата на нападателите се изписа триумф. Сано видя собствения си провал и унижение, отразени в очите на хората си. Даде си сметка, освен това, че докато обхватът на разследването се бе разширил и вече включваше две убийства, надзорниците сериозно възпрепятстваха усилията му да разкрие което и да е от тях.
— Мъдро решение, сосакан сама — отбеляза Отани. — Ние наистина не желаем да ти причиним зло. А и ти не искаш да установиш какво ще се случи на сина ти, ако ни се противопоставиш.
— Наистина ли възнамерявате да следвате нарежданията на Отани и Ибе? — попита Хирата.
Никога до този момент не бе виждал Сано да свежда глава пред някого. И все пак знаеше от опит, че човек можеше да бъде тласнат отвъд границите на честта при нуждата да защити свой родственик.
— Докато държат сина ми за заложник, какво друго ми остава? — попита Сано с горчиво примирение.
Двамата стояха в конюшнята, където Сано бе отишъл да си вземе коня, докато Отани и Ибе го чакаха отвън пред портата. Сано бе дал таен знак на Хирата да го последва. След малко главният му васал се промъкна при него покрай войниците, които вече бяха превзели имението. Конете пръхтяха и дъвчеха; помощниците в конюшнята събираха тора от клетките, а един коняр оседлаваше коня на Сано.
— Сега вече разбирам онова, което направи на острова на краля дракон — каза Сано.
Хирата не изпита удовлетворение от това, че господарят му се бе озовал в същото положение, което бе докарало самия него до провал. Не желаеше Сано да бъде принуден да прави компромис със себе си. Разчиташе на него да поддържа честта на самурайската класа.
— Ръцете ми са вързани — рече Сано и макар да бе признал собственото си поражение, в очите му заискри лукаво вдъхновение. — Но твоите не.
Хирата усети как внезапно надеждата, която бе смятал за невъзможна, се възроди отново.
— Ти официално си отстранен от разследването — продължи Сано. — Никой не те наблюдава. Можеш да ходиш на места и да разговаряш с хора, до които аз няма да имам достъп. Искам да разследваш повторно Тамура и Кохейджи в светлината на онова, което вече сме научили за тях. Трябва да разбера дали имат някаква връзка с убийството на Дакуемон. Но аз не мога да го сторя, докато Отани и Ибе ме следват като сенки, готови да причинят зло на сина ми само ако залитна и стъпя встрани. Затова ти нареждам да действаш от мое име.
Хирата бе обзет от възторг. Ето я новата възможност да разреши случая и да изкупи свои минали грешки. Убийството на Дакуемон бе причина и за нещо хубаво, не само за лошо. Едва потисна порива си да се развика от радост. Поклони се тържествено и каза:
— Ще направя всичко, което е по силите ми.
— Действай колкото се може по-дискретно — предупреди го Сано. — Не позволявай Ибе или Отани да те надхитрят.
— Да, сосакан сама — Хирата разбираше отговорността, която бе поел заедно с новата възможност.
Вече ставаше въпрос не само за неговия живот или репутация, а и за благополучието на детето на господаря.
— Но какво ще правим, ако открия доказателства против Тамура или Кохейджи… или против някой друг от фракциите? Това би подразнило Отани и Ибе.
— Нека просто да разкрием извършителите на престъпленията и да се надяваме, че всичко някак си ще се оправи.
Хирата видя, че Сано не изпитваше особен оптимизъм. Той също. И все пак бе получил своята нова възможност. Закле се мислено, че този път няма да я пропилее.
Работата в театралния квартал отдавна бе започнала, когато Хирата пристигна там. Облечен в семпли дрехи, прикриващи ранга му, и сламена шапка с широка периферия, която заслоняваше лицето му, той яздеше по „Сарууакачо“. Барабанчиците във високите дървени кули призоваваха на представления любителите на театъра. Посетители, натоварени със завивки, които да ги топлят, се стичаха в постройката. Студеното сиво утро бе изпъстрено с весела музика и плющящи флагове. Продавачи въртяха бърза търговия с горещ чай и печени кестени. Но Хирата забеляза, че тълпата изглежда по-рехава от обикновено, без да се смятат самураите, мобилизирани за предстоящата битка между дворцовия управител и владетеля Мацудайра. Далечни бойни барабани пулсираха в ответен ритъм на барабаните в кулите. Опасна енергия във въздуха засили неотложността на личната мисия на Хирата. Той скочи от седлото пред театър „Накамураза“, завърза коня, купи си билет и влезе през вратата под един огромен афиш на Кохейджи.