В театъра нямаше много хора, а сцената бе празна, ако не се смятаха няколкото музиканти, които настройваха инструментите си. Началото на пиесата закъсняваше. „Толкова по-добре“, помисли си Хирата. Можеше да издебне Кохейджи сега, а не да чака края на пиесата. Според него актьорът не бе най-важният заподозрян, но Сано държеше да го разследват повторно, а и двамата имаха сметки за уреждане.
Хирата се изкачи на платформата, която тръгваше от сцената, вървеше между разположените в редове отделения за публиката и стигаше до една закрита със завеса врата в страничната част на помещението. Мина през нея и се озова в един коридор, където актьорите се редяха, готови да излязат на сцената. Пое по него, като надничаше в стаите, където други актьори се суетяха и нервничеха, а помощниците нагласяха костюмите им и ги гримираха. Съставът изобилстваше от куртизанки в пищни премени и от наперени самураи. Хирата стигна до последната врата в дъното на коридора. От вътрешността на стаята се носеха мъжко пръхтене и женски стенания. Хирата повдигна завесата, която закриваше вратата.
Малкото помещение бе изпълнено с окачени по дървени стойки костюми, тоалетка с огледало и сценични аксесоари. Върху един футон в ъгъла Кохейджи — със заметнато на кръста кимоно, откриващо голите му задни части, и със смъкнати до коленете панталони — се бе проснал върху гола жена, която лежеше сред разпилените си дълги коси и намачканите поли на пъстрата си роба. Той дишаше тежко, докато проникваше на тласъци в нея, а тя бе захапала дрехата си, за да заглуши стенанията си. Хирата се прокашля. Любовниците се обърнаха към него и сладострастието върху лицата им премина в слисване. Жената изписка.
— Кой си ти? — попита рязко Кохейджи, скочи на крака и се втренчи гневно в Хирата през маска от бяла пудра за лице, изрисувани в черно вежди и начервени страни и устни. — Как смееш да влизаш тук?
Жената припряно се облече и избяга от стаята. Хирата бутна назад шапката си.
— Сигурно ме помниш — каза той. — Тук съм, за да си поговорим.
Актьорът го позна и на лицето му се изписа тревога. Изглежда, взе решение да не спори с главния васал на сосакан сама на шогуна, защото кимна навъсено и оправи дрехите си.
— Добре, но ако обичате, побързайте — погледна се в огледалото, за да провери грима си, след което окачи на кръста си два дървени меча. — След няколко минути трябва да се кача на сцената. Ей… надявам се, че няма да разкажете на никого за онова, което видяхте току-що.
— А защо не? — попита Хирата.
— Тя е съпругата на собственика на театъра. Ако той разбере за нас, ще ме уволни.
Обяснението прозвуча правдоподобно, но Хирата долови леко тенекиена, фалшива нотка в гласа на Кохейджи. Инстинктът му подсказа всъщност от кого се опасяваше актьорът, кой не трябваше да научи за любовната връзка и защо.
— Може и да приема да си мълча — каза той, — ако ми кажеш какво си правил в нощта, когато е умрял главният старейшина Макино.
Погледът на Кохейджи проблесна, бдителен и проницателен, иззад маската от театрален грим. Той се облегна на стената близо до вратата и скръсти ръце.
— Вече ви казах, когато говорихме онзи ден.
— И ми пробута най-малко една лъжа — възрази Хирата. — Твърдеше, че между теб и Макино не е имало секс. Забрави ли да ми споменеш за сексуалните представления, които те е наемал да му изнасяш? Или смяташ, че те не се броят?
Актьорът изруга шепнешком.
— В този град човек няма никакво право на личен живот. Всеки говори за всеки. Трябваше да ми е ясно, че ще разберете за този мой малък ангажимент.
— Тогава защо се опита да го скриеш от мен?
— Защото смятах, че заради тези представления щях да изглеждам виновен.
— Сега изглеждаш още по-виновен, защото излъга.
— И какво от това? — Кохейджи се отблъсна от стената, заемайки защитна и едновременно с това войнствена поза. — Казах истината, когато заявих, че не съм убил Макино. И какво толкова, ако съм му играл секс представления? Това не е престъпление.