— Нямах представа, че е бил там.
„Дори и Кохейджи да не е видял Дакуемон, Дакуемон може да е видял Кохейджи“, предположи Хирата.
— Освен това — заяви актьорът — защо ми е да го убивам, след като двамата почти не се познаваме?
„А и какво може да е видял Дакуемон да прави Кохейджи?“, запита се Хирата. Може би впоследствие по някакъв начин актьорът бе установил, че Дакуемон го е видял, и го бе убил, за да му попречи да се разприказва. Но ако Дакуемон е видял убийството, защо не го каза, когато Сано го разпитваше? Хирата взе да губи надежда, че разкриването на едното убийство щеше да разреши и двете.
— Вижте — каза Кохейджи, — избрали сте не когото трябва. Сигурен съм, че началникът ви ще се зарадва, ако ми припишете и двете убийства, само че аз не съм убил нито Дакуемон, нито Макино. Окицу ще се закълне в това. Както и хората в театъра.
Въпреки че продължаваше да отрича категорично, актьорът бе загубил самонадеяността си. Самурайските му одежди и грим контрастираха трагично със страха му от унищожение. Точно в този момент завесата над вратата се повдигна. В стаята мушна глава мъж с навъсено лице.
— Време е да излизаш на сцената. Не се бави! — нареди той на Кохейджи и изчезна.
Кохейджи въздъхна с искрено облекчение, сякаш спасен на ръба на катастрофата. Изтича покрай Хирата, който го остави да си тръгне, поне на този етап. Преди да се втурне навън, актьорът подхвърли:
— Ако онази нощ Дакуемон наистина е бил в имението на Макино, може той да е убил главния старейшина. Това, че е мъртъв, не означава, че е невинен. Защо не се поразтърсите в тази посока?
Точно това трябваше да направи, след като разпиташе и Тамура — другия заподозрян, когото Сано му бе наредил да разследва.
Глава 24
Пиесата се стори на Кохейджи най-дългата в живота му. Той пя и крещя гневно, обикаля сцената победоносно, ухажва красиви жени, сражава се във вълнуващи битки. За първи път одобрителните възгласи и възторжените аплодисменти на публиката изобщо не го интересуваха. Мислеше единствено за посещението на главния васал на сосакан сама и за това, че положението му се бе влошило драстично. Бе достигнал апогея на успеха и единствената му грижа в момента бе да отблъсне демоните на унищожението, чийто горещ дъх вече усещаше във врата си.
Веднага щом пиесата свърши, той се втурна в гримьорната си, припряно свали грима и смени костюма си с всекидневни дрехи. Изтича на улицата и зърна един свободен паланкин.
— Отнесете ме в крепостта Едо — извика на носачите и скочи вътре.
Докато паланкинът подскачаше по криволичещите улици, размишляваше за безкрайния низ от добър и лош късмет, който го следваше през целия му живот, сякаш бе роден под звезда, която ту блестеше ярко, ту угасваше в непредсказуеми фази. Бе имал късмета да се роди в семейство на богат търговец, ала баща му бе починал, оставяйки само дългове. На деветгодишна възраст се бе озовал на улицата, принуден да проси, да краде и да продава тялото си. Непрестанно бягаше от полицията, биеше се с по-големите момчета, които се опитваха да откраднат парите му, спеше под мостовете.
Късметът му проработи, когато го прибра театър „Овари“. Отначало Кохейджи бе преизпълнен с радост, задето имаше подслон, храна и възможност за бляскава доходна кариера. Ала твърде скоро бе въвлечен в злостните клюки и мръсните номера, които мизерстващите актьори си погаждаха помежду си. Нямаше друг избор, освен да отвръща още по-жестоко на ударите на съперниците си. Блъсна по стълбите един особено талантлив конкурент и му счупи гръбнака, осакатявайки го завинаги. Създаде си множество с врагове, но в замяна получи главните роли в пиесите. Звездата му заблестя още по-ярко.
Появиха се обаче нови проблеми. Дори за главните роли в „Овари“ се плащаше мизерно. Кохейджи трябваше да продължи да се продава, за да може да си купува костюми и да се забавлява. Харчеше твърде много в чайните и в квартала на удоволствията. Започна да взема заеми от лихварите, натрупа дългове и потъна в нови заеми, за да плати на кредиторите си, които го преследваха. После случайно откри, че богатите мъже са готови да плащат, за да го наблюдават как прави секс. Благодарение на представленията изплати дълговете си и увеличи популярността си. Само да не беше срещал никога съдебния съветник Банзан!
Старият глупак бе поискал от Кохейджи да го налага с кожен колан пред очите на едно момиче. Когато започна да го удря, Кохейджи бе обладан от внезапна ярост. Банзан сякаш се превърна в олицетворение на всички, които му бяха причинявали зло, всички, които бе забавлявал по принуда. Актьорът спря едва когато Банзан загуби съзнание, потънал в кръв. Наложи се да плати на своя враг Ебисуя, за да му помогне да се измъкне от кашата, в която бе затънал. Новата поредица от дългове и заеми го хвърли в отчаяние, от което го спаси главният старейшина Макино.