Макино стана негов покровител и му откри пътя към славата и богатството. Звездата му навлезе в най-ярката си фаза и премина в най-тъмната след смъртта на старейшината. Досега Кохейджи все някак бе успявал да се справи, докато звездата му отново грейне, но този път противниците му бяха не просто завистливи актьори, а сосакан сама и хората му, подкрепяни от могъщия режим на Токугава. Двете убийства удвояваха вероятността наказаният да бъде той. Ако не действаше бързо, звездата му щеше да угасне завинаги.
Кохейджи нетърпеливо надникна през прозореца на паланкина, за да провери колко път оставаше до крепостта Едо. Недалеч пред себе си зърна познат паланкин и свита.
— Оставете ме тук — извика той.
Скочи на улицата, хвърли монети на носачите, затича се след паланкина и заудря по капаците на прозорците. От вътре надникнаха Окицу и Агемаки и се взряха в него, докато подтичваше отстрани, за да не изостане.
— Кохейджи сан! Толкова се радвам да те видя! — възкликна радостно Окицу.
— Слизай! — хладно нареди Кохейджи, без дори да я погледне.
— Моля?
Усмивката на Окицу се стопи и върху лицето й се изписа объркване. Кохейджи отвори рязко вратата на паланкина и издърпа Окицу навън. Без да обръща внимание на кресливите й възражения, се качи вътре, настани се на мястото й срещу Агемаки и затръшна вратите и прозореца.
— Трябва да поговорим — започна. — Имам лоши новини.
Агемаки седеше спокойно както винаги, с изправен гръб и извърнато лице. Чакаше го да заговори.
— Първо трябва да ви благодаря, задето не сте казали на сосакан сама за мен и нощта, в която умря главният старейшина Макино — продължи Кохейджи, снижавайки гласа си до шепот.
— Обещах, че няма да кажа нищо. И удържах на думата си — тя замълча, после добави: — Позволете да ви благодаря, задето не сте казали на сосакан сама за мен.
На сутринта след убийството на Макино двамата се бяха споразумели да се защитават един друг. Дотук сделката им беше спазена; престъпните им тайни не бяха станали достояние на сосакан сама, който не бе арестувал нито един от двамата. Но Кохейджи искаше да се увери, че Агемаки няма да го предаде и занапред.
— Сега е по-важно от всякога да спазим уговорката си — заяви той. — Случило се е нещо, което излага и двама ни на още по-голяма опасност.
Агемаки извърна леко глава към него, загатвайки, че е заинтригувана, макар лицето й да оставаше все така непроницаемо.
— Дакуемон е бил на намушкан с нож и убит снощи.
— Откъде знаете?
— Главният васал на сосакан сама ми каза. Тази сутрин дойде при мен в театъра. Трябва да ви предупредя, че той и господарят му изобщо не са приключили с въпросите. Сега трябва да разкрият две убийства и предполагам, че натискът от страна на началниците им е още по-голям. Изглежда, са убедени, че убиецът на Макино й Дакуемон е един и същ. Заподозрени сме и за двете убийства.
Взря се внимателно в Агемаки, за да долови каква ще бъде реакцията й, но тя скри така умело чувствата си, че бе невъзможно да отгатне мислите й. Кохейджи ненавиждаше хладния й, сдържан маниер на поведение. Предпочиташе жени като Окицу — прозрачни като вода. Обстоятелствата обаче бяха поставили него и Агемаки във взаимна зависимост.
— Сосакан сама и главният му васал със сигурност ще ви посетят отново — продължи Кохейджи. — И когато го сторят, трябва да запазите мълчание.
Обвита като в мъгла от неразгадаемите си мисли, Агемаки седеше неподвижно, положила ръце в скута си и свела клепачи, докато паланкинът леко се подрусваше по улицата. През капаците на прозорците проникваха гласовете на просяците, умоляващи за милостиня, и вонята на гниещ боклук. Кохейджи изтръпна вътрешно, изгарящ от нетърпение да чуе уверението на Агемаки.
Тя плъзна поглед към него, ала не срещна очите му.
— Когато сосакан сама наистина дойде при мен, може би ще бъда принудена да му кажа какво сте извършили — изрече неясно Агемаки. За първи път Кохейджи успя да отгатне мислите й. Тя очевидно допускаше, че ако сосакан сама я обвинеше в убийството на Дакуемон, би могла да се спаси, като наруши споразумението им и разкрие факти, които щяха да хвърлят вината върху Кохейджи. Винаги бе подозирал, че Агемаки е по-умна, по-жестока и по-егоистична, отколкото изглеждаше; сега вече бе сигурен. Но ако си въобразяваше, че може да го предаде, явно не бе толкова умна, колкото се мислеше.
Дори и да държеше съдбата му в ръцете си, той пък държеше нейната.