— Ако кажете на сосакан сама какво съм извършил — рече Кохейджи, — аз ще бъда принуден да му разкажа всичко за вас.
Тя като че ли изобщо не се смути от заплахата му. По устните й пробяга лека усмивка.
— И според вас чия история ще натежи повече пред сосакан сама! Вашата или моята?
Надменният й тон го жегна. Предателството й криеше заплаха, която го изпълни с ужас. Усети как се изпотява и как паланкинът се изпълва със сладникавата миризма на собствения му страх. Може би сосакан сама щеше да реши, че това, което знаеше Агемаки, доказва по безспорен начин, че Кохейджи е убил Макино, докато неговият разказ далеч не уличаваше Агемаки в същото. Тя очевидно бе убедена в това и вероятно бе права. И все пак не биваше да й позволи да го заплашва.
— Ако смятате, че сосакан сама ще повярва на бивша прислужница в храм и уличница като вас вместо на театрална звезда като мен, явно още доста ще трябва да учите — рече той. — Но знаете ли, има начин веднага да уредим въпроса. Хайде да отидем заедно при сосакан сама още сега. Всеки ще му разкаже своята история и ще видим кого от двама ни ще арестува.
Той блъфираше; разбира се, че не би дръзнал да поеме такъв риск. Но Агемаки вдигна глава и Кохейджи зърна в очите й страх, несигурност и омраза. Тя първа отмести поглед и промълви:
— Може би е най-добре да се придържаме към уговорката си.
Радост и облекчение заляха Кохейджи. Тревогата, която го бе обзела след срещата му с Хирата в театъра, най-сетне се разсея.
— Наистина така е най-добре — съгласи се той. — Тогава сосакан сама ще бъде принуден да избере някой друг вместо нас двамата, когото да обвини за убийствата.
Скоро най-мрачният сезон на Кохейджи щеше да приключи. Звездата му отново щеше да заблести.
Докато тътреше крака след носачите на паланкина по улицата зад стената и рова на крепостта Едо, Рейко зърна Кохейджи да изскача от портите. Окицу, която вървеше нацупено заедно с прислужниците, се втурна към него.
— Кохейджи сан! — извика тя ядосано. — Какво става?
— Ще ти обясня по-късно — отвърна той и рязко дръпна ръкава си, в който се беше вкопчила. — Трябва да се върна в театъра.
Прошепна нещо в ухото й и припряно се отдалечи, шмугна се между два отряда маршируващи войници и изчезна. Окицу се поколеба, очевидно разстроена и изгаряща от желание да го последва, но после се качи обратно в паланкина. Рейко се замисли над разговора между Агемаки и Кохейджи. Бе чула достатъчно, за да заключи, че двамата се бяха споразумели да запазят всичко в тайна. Изглежда, всеки от тях разполагаше с доказателство, което уличаваше другия в убийството на Макино. В съзнанието й нахлуха куп въпроси. Дали някой от двамата беше убиецът? Разговорът, който бе подслушала в „Янагия“, подсказваше, че е Агемаки. А може би актьорът и вдовицата бяха съучастници както в престъплението, така и в сделката да не се издават един друг?
Рейко си спомни сцената между Кохейджи и Окицу, на която бе станала свидетел предишната вечер и която почти я беше убедила, че или извършителят бе един от тях, или бяха действали заедно. Имаше чувството, че подозрението й е като топка, подскачаща от един човек към друг. При кого ли щеше да спре в крайна сметка?
В двора на имението на главния старейшина Макино се сипеха ледени дъждовни капки и барабаняха по покривите на околните постройки. Сано кимна за поздрав на един от детективите, когото бе натоварил със задачата да наблюдават имението, и го попита:
— Излизаха ли снощи вдовицата или наложницата на главния старейшина Макино?
— Да. Излязоха поотделно, в паланкини, около часа на глигана.
Сано вдигна поглед към Ибе и Отани, които стояха наблизо с войниците си, и към детективите Маруме и Фукида — единствените, които му бяха позволили да вземе със себе си.
— Това е доказателство, че и двете са имали възможност да убият Дакуемон — обади се Отани.
— Заради сина си ще е най-добре да откриеш повече доказателства, че са го извършили — намеси се Ибе, чиито остри черти издаваха студенината и зложелателството, които изпитваше към Сано.
— Ами актьорът и главният васал на Макино? — обърна се Сано към детектива.
— Предупреждавам те! — намеси се Отани.
— И двамата излязоха преди жените — отвърна детективът. — Кохейджи все още не се е върнал. Тамура се прибра след полунощ и преди малко излезе отново.
— Забрави, че си чул това — нареди Ибе. — Съсредоточи се върху жените, ако не искаш да си навлечеш неприятности.
Силен гняв изпълни Сано, задето копоите му нареждаха как да води разследването, но образът на Масахиро, обграден от главорезите им, го накара да сподави язвителния си отговор. Копнееше да разпита детектива за новини от Рейко, но не можеше да го стори в присъствието на Отани и Ибе. Наложи си да пропъди мислите за съпругата и сина си — и двамата изложени на опасност — и да се съсредоточи върху непосредствената задача.