— Достатъчно — твърдо се намеси Ибе.
Сано кимна. Беше разбрал каквото му трябваше. Снощи Агемаки е била в града. Може би тя беше неизвестната любовница на Дакуемон… и негова убийца.
— На мен ми стига, че е убила първата съпруга на Макино — заяви Ибе.
— Както и Макино — обади се Отани. — Който е убил веднъж, рано или късно ще убие и втори път.
— Хайде, арестувай я — обърна се Ибе към Сано. — Ако толкова ти се иска да разкриеш убиеца на Дакуемон, можеш да й стовариш и тази вина.
Агемаки бе застинала между надзорниците подобно на котка, която смята, че ако не помръдне, хищниците няма да я забележат и да я нападнат.
— Доказателствата срещу нея са косвени — отсече Сано. — За мен това не е достатъчно.
— Достатъчно е, за да бъде осъдена — настоя Ибе.
Сано знаеше това със сигурност, но също така бе наясно, че според законодателната система на Токугава на практика всички съдебни процеси завършваха с присъда, дори и подсъдимият да бе невинен. Възможно бе Агемаки да е извършила няколко убийства, но със същия успех можеше и да е невинна. Не беше сигурен каква е истината. И макар че копоите държаха сина му като заложник, нямаше да им позволи да го тласнат към погрешни решения.
— Дадохте ми избор между две заподозрени — рече той. — Ще разпитам и Окицу, преди да арестувам, когото и да било.
Ибе и Отани се отдръпнаха на кратко съвещание.
— Както искаш — рече накрая Ибе. — Но не злоупотребявай с търпението ни.
Докато излизаше от стаята, съпроводен от детективите и войниците, Сано се извърна към Агемаки. Тя бе останала на колене със сведена глава и голата й шия изглеждаше бледа и уязвима, сякаш очакваше мечът на палача всеки миг да се стовари върху нея.
Глава 25
Хирата съзнаваше, че би било твърде безразсъдно да отиде в имението на Макино, да спре Тамура и да започне да му задава въпроси. Не можеше да рискува да се натъкне на Ибе и Отани, след като му бяха забранили да участва в разследването на убийството. Затова, щом си тръгна от театралния квартал, се прибра вкъщи и изпрати детектив Иноуе в имението на Макино с нареждане да открие Тамура и да го подмами на някое място, където Хирата щеше да може да говори с него. Иноуе се върна с новината, че Тамура е на тренировъчния терен за бойни изкуства в крепостта Едо.
Хирата реши, че не би могъл да намери по-подходящо място — почти безлюдно през зимата, когато самураите на Токугава предпочитаха да бездействат на топло, вместо да упражняват бойните си умения. Но когато пристигна, се озова сред огромна тълпа от конници, които обикаляха терена. Други войници се обличаха и приготвяха конете си за битка. Някои дори тренираха по двойки, нетърпеливи да влязат в истински бой. Оръжейниците влачеха гюлета, пушки и муниции под ледения дъжд. Командирите сновяха наоколо, опитвайки се да въведат ред. Всички носеха върху одеждите си герба на владетеля Мацудайра. Тренировъчният терен се бе превърнал в сборен пункт за армията му. Хирата се озърна изумен. Каква ли бе причината Тамура, който бе от противниковата фракция, да дойде тук? И къде ли се намираше сред целия този хаос?
Докато си проправяше път през тълпата, Хирата дочу откъслечни разговори:
— Владетелят Мацудайра е призовал на битка дворцовия управител Янагисава в полето на север от града.
— Боят вече е започнал. Скоро ще тръгнем.
Бойната треска беше заразителна. Хирата усети как самурайската му кръв кипна. Докато оглеждаше тълпата, зърна светлина в една от постройките близо до ограждащия терена зид.
Постройката приличаше на хамбар и се използваше за тренировки с меч. Самотна фигура хвърляше танцуващи сенки върху хартиените прозорци, защитени с дървени решетки. Хирата се вмъкна безшумно през вратата в подобното на пещера помещение, изпълнено с миризма на мъжка пот, урина, кръв и необуздана ярост. От голите греди висяха запалени фенери; покрай стените бяха наредени сламени чучела, приковани с ножове. Облечен в бели панталони, Тамура нападаше яростно, размахвайки меча си. Докато разсичаше въображаемия противник, босите му нозе се стоварваха тежко върху мръсния под от кедрово дърво. Не забеляза Хирата. По голия му торс и бръснатата глава блестяха капчици пот; суровите му черти бяха изопнати от напрежение и издаваха, че е изцяло съсредоточен върху заниманието си. Силните мускули се очертаваха ясно при всяко плавно движение.
Тамура завърши с поредица от удари, тъй бързи, че мечът му се превърна в сребристо сияние. После спря, леко задъхан от усилието. Дъхът му излизаше на бели облачета в студения въздух. Свали оръжието си и се поклони.