— Кай, съжалявам, но той си взе почивни дни, за да посети приятели на Кауай. Днес тук сме аз и неколцина други служители. Какво има?
Кай се беше тревожил, че ХГЗ ще бъде също с толкова недостатъчен персонал, колкото предупредителния център, и от това, което чу, изглежда се оказа прав. В обикновен работен ден в ХГЗ щеше да има 30 служители. Познаваше Ренфро от тренировката през първото полугодие, в която беше участвал и той. Ренфро беше умен, но още младеж, на не повече от 25 години. Кай можеше само да се надява, че изчерпателната подготовка, която получаваха в ХГЗ, ще му помогне в онова, което предстоеше да се случи. Внезапно щеше да му се стовари тежка отговорност.
Ренфро поне беше на по-безопасно място от Кай. За разлика от ПЦЦТК, който се издигаше на около 280 метра от океана, Хавайската гражданска защита беше сигурно закътана в бункер, построен в кратера на Даймънд Хед. Тъй като Хаваи беше изложен на толкова възможни и различни по вид катастрофи: цунами, урагани, вулканични изригвания, земетресения, щатът се отнасяше много сериозно към гражданската защита. Разположен в кратера на угаснал вулкан със страни, високи 180 метра, бункерът можеше да устои на всяка катастрофа, която природата би могла да стовари.
Във Виртуалния съвместен информационен център (ВСИЦ) на ХГЗ работеха щатски служители като Брайън Ренфро, които щяха да отговарят за вдигането на обществото по тревога чрез Обществената система за оповестяване при извънредни случаи, която мнозина още наричаха Система за излъчване на тревога. Повечето хора знаеха за ОСОИС заради високия и пронизителен звук, който понякога се носеше от техните телевизори, следван от думите: „Това е проверка на Системата за оповестяване на тревога при извънредни случаи. Това е само проверка. Ако беше истински извънреден случай…“.
През последните години ОСОИС беше обновена, за да предава сигнали не само по телевизията и радиото, но и по интернет, мобилните телефони и пейджърите. В случай на тревога местните телевизионни и радиостанции автоматично щяха да започнат да предават сигнала, идващ пряко от ОСОИС, която разполагаше със свое собствено радио и телевизионно студио. Имаше и помещение за губернатора, която можеше дълго да пребивава там със своя кабинет, за да координира спасителните работи при продължителни катастрофи като урагани.
— Брайън — продължи Кай, — имаме проблем. Видя ли бюлетина, който разпратихме по-рано?
— Разбира се. Какъв е проблемът? Обновявате ли бюлетина?
— Да. След минута ще получите предупреждение за цунами.
— В бюлетина пишеше, че е с магнитуд 6,9. Мисля, че прагът за предупреждение за възможно цунами е 7,5.
Очевидно Ренфро добре познаваше процедурите на ПЦЦТК.
— Прав си, но изгубихме връзка с остров Кристмас.
— Говориш за сензора за водното равнище?
— Не, говоря за целия остров, включително сензора.
— Кога?
— Сензорът трябваше да ни прати данни преди 30 минути. Оттогава не успяхме да се свържем с никого на острова. — Кай си пое дълбоко дъх. — Мислим, че може да е пометен от цунамито.
От другата страна на телефонната линия настъпи мълчание.
— Добре — най-накрая каза Брайън. — Дай ми минутка. След това ще ти звънна. Ще опитам да се свържа със заместник-директора.
Кай остави слушалката на вилката и разказа на Реджи и Брад какво му каза Ренфро.
— Сега какво ще правим? — попита Брад.
Реджи се ококори, сякаш си беше спомнил нещо.
— Мили боже!
— Какво? — попита Кай.
— На остров Джонстън има екип учени.
— Нали не е населен? — подхвърли Брад. — Във вестника имаше статия за съоръжението за унищожаване на химически оръжия, затворено през 2004 г. Сега е резерват или природен парк.
Остров Джонстън, малък коралов атол като остров Кристмас, беше само два пъти по-голям от Сентръл Парк в Ню Йорк. До 2001 г. служеше като главно съоръжение на Съединените щати за унищожаване на химически оръжия, но слава богу, там отдавна беше изгорена последната бомба. Ако цунамито се беше случило преди тази дата, щяха да се изправят пред допълнителното затруднение хиляди туби с най-отровните вещества, познати на човека, да бъдат отнесени в открито море. Това беше едно от малкото неща, които накараха Кай сега да изпита облекчение.
Другата добра новина беше, че след затварянето на съоръжението 1300-та души, които работеха там, си бяха тръгнали, като последните бяха заминали през юни 2004 г. Оттогава се намираше под юрисдикцията на Службата за риби и дивата природа като резерват.