За Мауи, Ланай и Молокай часът на пристигане на вълната е около 11:44 сутринта;
За Оаху часът на пристигане на вълната е около 11:22 сутринта…
Тереза зарови из чантата, за да намери своя часовник. 10:08 сутринта. Само час и четиринайсет минути до идването на вълната!
… За Кауай часът на пристигане е около 11:35 сутринта. Моля, следвайте указанията, които са ви дадени от вашите местни власти. Къса пауза, после отново: Това е предупреждение за Хавайските острови за идването на цунами. Това не е учебна тревога…
След като мина и този път, съобщението отново започна отначало.
— Сега поне знаем, че не е тест — каза Тереза.
— Сигурна ли сте? — попита Дарил.
Тя поклати глава.
— Иначе нямаше да го повтарят непрекъснато. Щеше да завърши със съобщение, че е било само проверка. И сирената отдавна щеше да е спряла.
— Искате да кажете, че идва истинска приливна вълна? — попита Юнис тревожно. — Какво да правим?
— Хотелът ви наблизо ли е?
— Да — кимна Дарил. — Ей онзи големият. „Хилтън“. — Той посочи трийсететажната постройка.
— Кой е номерът на стаята ви?
— 2037.
— Значи на двайсетия етаж. Това е хубаво. Мисля, че е най-добре да се върнете в хотелската стая, докато не дадат отбой.
— Елате с нас. Имаме достатъчно място. Може дори да си поръчаме нещо по румсървиса.
— Не мога. Трябва да намеря дъщеря си и нейната приятелка.
— О, скъпа — каза Юнис, — нима не знаеш къде е дъщеря ти?
Тереза се почувства жилната от това подхвърляне, макар да знаеше, че жената не е имала намерение да я обвини в липса на родителски умения.
— Не, отидоха да пазаруват.
— В кой магазин? — попита Дарил.
Тереза поклати глава и посочи Даймънд Хед.
— Тръгнаха в тази посока.
— Как ще ги намериш? Имат ли мобилни телефони?
Тереза с всяка минута се чувстваше все по-зле като майка. Беше пуснала дъщеря си да отиде кой знае къде без всякаква възможност за връзка с нея. Не беше направила нещо различно от хилядите други родители на този плаж. Само че мисълта, че не е единствената майка, която трябва да търси своите деца, не я накара да се почувства по-добре.
Тереза облече саронга си и безръкавното горнище. Гласът ѝ беше напрегнат от мисълта какво трябва да направи.
— Не, нямат мобилни телефони. А и батерията на телефона ми е почти изтощена.
Юнис сложи ръка на рамото ѝ.
— Сигурна съм, че сега, когато са чули сирените, ще се върнат. Остава повече от час време.
Тереза кимна в знак на съгласие. Най-добре за нея беше да запази спокойствие и да остане тук. Ако тръгне да ги търси, със сигурност ще се разминат. А ако се върнат и видят, че я няма, може да направят нещо глупаво. Например да тръгнат да я търсят.
Трябваше да се надява, че ще се върнат съвсем скоро.
15.
10:09 сутринта
1 час и 13 минути до идването на вълната
Лани гребеше в каяка до Мия и двете момчета, които бяха срещнали само преди трийсет минути. В момента се намираха вече най-малко на осемстотин метра от брега. Лани все още беше смаяна от поредицата събития, които я бяха довели дотук.
След като оставиха Тереза да си чете книгата, тя и Мия тръгнаха да се разхождат по плажа, оглеждайки голямата тълпа плажуващи, семействата, които си играеха във водата, сърфистите, които гребяха към открито море, за да направят първия си опит с вълните, студентите, които се забавляваха с фризби, и тълпите амбулантни търговци, предлагащи закуски и кичозни сувенири. На Лани ѝ харесваше. Не знаеше на кое друго място можеше да се види подобен разрез на човечеството.
Докато вървяха, забеляза как Мия оглежда момчетата, с които се разминаваха. Денят беше великолепен. Силната миризма на лосион против изгаряне се смесваше със соления бриз, който идваше откъм океана. Шумна група момчета играеше плажен волейбол и Мия помаха на едно от тях. Лани дръпна ръката ѝ надолу и тръгна напред с кискане. Обаче в себе си само можеше да мечтае за такава самоувереност.
От тях двете Лани винаги беше мъжкараната, отлична атлетка, готова да се пробва във всеки спорт. Играеше европейски футбол и волейбол, сърфираше и обичаше всички водни спортове. Дори беше звездата стопер в бейзболния отбор, който участваше в малката мъжка лига, където някои от нейните съотборници почти не говореха с нея, защото завиждаха на атлетичните ѝ умения. Лани трудно се сприятеляваше и с момичета, защото беше свенлива.
От друга страна, Мия беше истинска малка жена. Момичетата обичаха да дружат с нея, защото беше толкова готина и красива, знаеше всички последни модни тенденции, въпреки че майка ѝ не разполагаше с много пари за харчене по дрехи. Беше в отбора по танци, взимаше уроци по балет и дори вече беше излизала на среща. Майка ѝ я беше закарала до киното и обратно, а Мия беше целунала момчето. Лани имаше чувството, че изостава от нея.