— В „Роял Хаваян“, нали? — попита Кай, докато се местеше във всекидневната, за да остане насаме.
— „Шератон Уайкики“.
— Сигурен съм, че още не е твърде късно за резервация.
Раздразнението ѝ премина в сарказъм.
— Точно така. Навръх празника е лесно да направиш резервация. Както и да е, аз ще я направя.
— Слушай, съжалявам, че забравих за резервацията. Ако местата са разпродадени, ще измислим нещо друго.
— Кай… — започна тя, готова да изригне. Но след това гласът ѝ утихна, което беше още по-лошо. — Кай, всъщност аз направих всичко, за да се подготвим за тяхното гостуване. Уредих пътуването в края на седмицата до северното крайбрежие. Погрижих се да има достатъчно бензин в колата, която ще използват. А сега трябва да направя и онова, което помолих теб да свършиш.
— Казах, че ще го направя.
— Това каза и миналата седмица, когато те помолих да го свършиш.
— Просто… — Той замълча, защото усети, че е на път да се оправдае с работата си, но знаеше, че не това е начинът.
Заемането на поста директор на Предупредителния център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие беше голяма крачка напред в неговата кариера, но не бе предполагал колко много време ще му отнема. Освен него имаше само още осем служители геофизици, като двама от тях трябваше денонощно да водят наблюдение в ПЦЦТК. Това означаваше, че всички редовно трябва да взимат дванайсетчасови смени. Беше трудно да намериш геофизици, готови да прекарват по дванайсет часа на работа, затова Националната океанска и атмосферна администрация, известна като НОАА, принципалът на ПЦЦТК, за да подслади горчивия хап, беше изградила къщи върху земята на центъра, така че неговите служители живееха в тях безплатно.
Малко хора в Хаваи можеха да си позволят къща на няколко преки от плажа, но това не беше кой знае каква облага. Кай и семейството му живееха в затворен комплекс близо до западнал работнически квартал. А близкият плаж не беше особено хубав. Неговата работа като директор изискваше не само да се оправя с проблемите на своите колеги в работата, но и с техните домашни затруднения. От спорове заради вдигане на шум късно вечерта до проблеми с водопровода. А това, че беше нов, още повече усложняваше нещата. Така се оказа, че работата му е по 24 часа на ден 7 дни седмично.
Рейчъл сякаш беше прочела неговите мисли, защото каза:
— Кай, зная, че работата ти е тежка. Това важи и за двама ни. Аз също трябва да свиквам със своята работа в хотела. Но започвам да имам усещането, че върша и цялата къщна работа, макар ти да работиш на хвърлей място от нашата къща. А сега Лани… — Гласът ѝ заглъхна.
— Какво Лани?
— Тук сме вече девет месеца, а още с никого не се е сприятелила. Забелязал ли си това?
— През цялото време я виждам да се мотае с приятелите си от футболния клуб.
— Това са съотборници. Трябва да е с тях. Но през цялото време, откакто сме тук, не е довела никого вкъщи. Сега, когато дойде Мия, отново се превърна в тази Лани, която някога беше. Освен това животът ни в този затворен комплекс усложнява нещата за нея.
— Моля те, не го наричай комплекс. — Кай мразеше тази дума.
— Знам, че за теб това е великолепна възможност, но… — Тя остави изречението недовършено. Значи това беше. Повече не искаше да живее тук.
— Рейчъл, знаеш, че се съгласихме да живеем в затворения ком… в една от къщите. Това върви с поста.
— Знам, но нещо трябва да се промени. — Тя замълча отново, после по линията се чу сигнал. — Това е Мериън от хотела. Трябва да затварям.
— За луауто…
— Виж, ще говоря с Макс — отговори тя, имайки предвид Макс Уолш, главния портиер на хотела. — Може би ще успее да ни вкара.
— Рейчъл, казах ти, че ще се погрижа за това.
— Чух. Ще се чуем по-късно.
Кай не искаше да остави нещата така, но тъй като не се сети какво друго да каже, се сбогува и затвори.
Тереза Гомес, майката на Мия, излезе от гостната, лапвайки последното парче от една ябълка. Подобно на момичетата, вече беше облечена с бюстие и саронг.
— Доктор Танака — поздрави тя.
— Доктор Гомес. — Тъй като Гомес беше доктор по медицина, тя и Кай си разменяха почтителности като перце за бадминтон.
— Виждам, че си намерил кафето с мляко, което ти взех.
— Да, благодаря.
Тя го изгледа въпросително.
— Добре ли си?
— Напълно — кимна Кай. — Засега сутринта е страхотна.
Тя не изглеждаше убедена, но не каза нищо повече. Кай я последва в кухнята.
— Как мина джогингът ти? — попита Тереза, докато изхвърляше огризката от ябълката в коша, а после се зае да си мие ръцете.